— Няма за какво — Харисън хвърли листа към кошчето. То се плъзна по ръба и падна вътре. — Две точки за мене — каза той и излезе в коридора, за да може Тад да заключи вратата.
8.
Тад слезе долу, последван от полицейската си охрана. Роули Дилесипс се показа на вратата на кабинета си и пожела на Тад приятна ваканция през лятото, в случай, че не се видеха. Тад му пожела същото с глас, който поне в собствените му уши, звучеше съвсем нормално. Имаше чувството, че се е включил на автопилот. Това чувство не го напускаше. Като стигна до колата, остави папките на седалката и случайно забеляза телефонната кабина в другия край на паркинга.
— Ще се обадя на жена си — каза Тад на Харисън. — Може да ми поръча нещо от магазина.
— Трябваше да се обадите отгоре — каза Манчестър. — Така щяхте да си спестите двадесет и пет цента.
— Забравих — отвърна Тад. — Може би наистина има нещо вярно във вицовете за разсеяния професор.
Полицаите се спогледаха с усмивка, качиха се в своя Плимут, откъдето можеха да наблюдават Тад на прохладата от климатичната инсталация.
Тад имаше чувството, че тялото му е пълно с натрошено стъкло. Извади една монета и я пъхна в процепа. Ръката му трепереше и сбърка втората цифра. Натисна вилката, почака апаратът да му върне монетата и после опита отново, мислейки си: „Божичко, точно като в нощта, когато умря Мириам. Сякаш всичко се повтаря отново.“
Можеше да мине и без това deja vu.
Вторият път успешно набра номера. Стоеше в очакване, притискайки така силно слушалката към ухото си, че усещаше болка. Опита се да си наложи външно спокойствие. Не биваше Харисън и Манчестър да усетят, че нещо не е наред. В никакъв случай не трябваше да допуска това. Но мускулите му не можеха да се отпуснат.
Старк вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Тад?
— Какво си им направил? — Изрече той, сякаш плюеше боклучета попаднали в устата. Чуваше как близнаците реват с пълно гърло. Неочаквано този звук го успокои. Те не хлипаха така, както хлипаше Уенди, когато падна от стълбите. В плачът им имаше объркване, може би и яд, но не и болка.
А Лиз? Къде беше Лиз?
— Абсолютно нищо — отвърна Старк — както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички. Засега.
— Лиз — каза Тад. Внезапно го връхлетя ужас и смразяваща самота. Сякаш го бе погълнала дълга, студена, пенеста вълна.
— Какво Лиз? — Насмешливият глас звучеше грозно, непоносимо.
— Дай ми я! — излая Тад. — Ако искаш от мен да напиша и една дума, под която да стои твоето име, веднага ми я дай! — Явно съзнанието му беше бистро, въпреки шокът и ужасът, който изпитваше и един вътрешен глас го предупреди: „Внимавай за израза на лицето си, Тад. Полицаите виждат лицето ти. Човек не крещи по телефона на жена си, когато й се обажда да я пита дали й трябват яйца.“ — Тад! Тад, брато! — чу той обиденият глас на Старк и беше абсолютно сигурен, че в този момент копелето се усмихваше. — Няма що, имаш страхотно мнение за мене, приятелче. Ама наистина ужасно мнение, синко! Я успокой топката. Ето ти я Лиз.
— Тад? Тад, чуваш ли ме? — Звучеше измъчена и изплашена, но не беше изпаднала в паника. Поне не още.
— Да. Скъпа, добре ли си? А децата?
— Да, добре сме. Ние… — Последната дума се изгуби. Тад чуваше, че Старк й говори нещо. Тя каза да, окей и пак се върна на телефона. Сега звучеше почти разплакана. — Тад, трябва да направиш, каквото той иска.
— Да, знам това.
— Но той иска да ти кажа, че не можеш да го направиш тук. Полицията ще дойде скоро. Той… Тад, той казва, че е убил двамата, които пазеха къщата.
Тад затвори очи.
— Не знам как е успял, но казва, че го е направил… и аз… аз му вярвам. — Сега вече тя наистина плачеше. Опитваше се да не плаче, защото знаеше, че това ще разстрои още повече Тад и може да го накара да направи нещо необмислено и опасно. Той стисна слушалката и я долепи още по-плътно до ухото си, като се опита да си даде непринуден вид.
Отново се чуваше как нарежда гласът на Старк. Тад успя да долови една дума — съдействам. Невероятно. Направо невероятно.
— Той ще ни отведе — каза тя. — Казва, че ти знаеш къде отиваме. Помниш ли леля Марта? Каза, да се отървеш от хората, които са с теб. Казва, че е сигурен, че щом той може да го направи и ти ще се справиш. Иска да си при нас довечера. Казва… — Лиз изхлипа уплашено, но успя да сподави, следващото хлипане. — Той казва, че ти ще му съдействаш и че като работите двамата заедно, ще напишете най-хубавата книга. Той…
Пак монотонното нареждане.
О, как искаше Тад да хване Старк за гушата и да го души, души, докато пръстите му се забиеха в кожата на копелето.