Харисън и Манчестър го гледаха с любопитство. Тад осъзна, че стои потънал в мисли в запалената кола вече повече от минута. Той вдигна ръка, уж за поздрав, изкара колата на заден и потегли по Мейн Авеню, което щеше да го отведе от университета. Опита се да помисли как ще се измъкне от полицаите преди да са чули по радиото за смъртта на колегите си. Опита се да мисли, но чуваше само гласа на Старк, който му казва, че ако сбърка нещо, когато пристигне във вилата в Касъл Рок ще намери само труповете им и една касета, на която жена му го проклина преди да умре.
Пред очите му изникваше образът на Марта Телфорд, която се прицелваше в бягащите из купчините отпадъци и бледо жълтите огньове на сметището плъхове. Нейният уинчестър бе доста по-голям от неговия двадесет и два калибров и той внезапно осъзна, че не иска да убие Старк с такъв малък пистолет.
Лисугерът Джордж заслужаваше нещо доста по-голямо.
Едно артилерийско оръдие би било много по-подходящо.
Плъховете подскачаха по проблясващите на слънцето счупени бутилки и смачкани тенекиени кутии, телата им се гърчеха и разкъсваха, а вътрешностите им и козината им се разхвърчаваха след изстрела.
Да, би било прекрасно да види как нещо подобно се случва с Джордж Старк.
Тад стискаше здраво кормилото, от което го заболя лявата ръка. Сякаш костите и сухожилията му простенаха.
Той отпусна ръцете си, поне се опита и напипа в джоба си болкоуспокояващите хапчета, взе едно и го глътна.
След това се замисли за кръстовището при училището във Вийлзи. Там имаше знак „Стоп“ и в четирите посоки.
Замисли се и за това, което му каза Роули Дилесипс. Роули ги бе нарекъл психопомп.
Предвестници на възкръсналите мъртви.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
СТАРК АТАКУВА
1.
Въпреки че никога не бе идвал в Лъдлоу, той лесно се ориентира какво иска да направи и как да го стори.
Старк бе посещавал Лъдлоу често в сънищата си.
Той остави крадената, раздрънкана Хонда Сивик в една отбивка край пътя на около миля и половина от дома на Бомънт. Тад бе отишъл до университета и това беше добре. Понякога му беше невъзможно да разбере какво прави или мисли Тад, но ако се понапрегнеше, винаги успяваше да долови чувствата му.
Ако му беше трудно да се свърже с Тад, просто взимаше в ръка един от моливите, които бе купил в книжарницата на Хюстън Стрийт.
Това помагаше.
Но днес нямаше да има затруднения, независимо какво беше казал Тад на своите пазачи, той отиваше в университета поради една единствена причина. Даденият му срок бе изтекъл и той смяташе, че Старк ще се опита да се свърже с него. А Старк възнамеряваше да направи именно това.
Но не смяташе да го направи така, както очакваше Тад.
Още по-малко от очакваното от Тад място.
Беше почти дванадесет. Наоколо бяха спрели хора за обяд. Някои бяха насядали по масите на тревата, други стояха около каменните скари до реката. Никой не погледна към Старк, когато той слезе от колата и закрачи по пътя. Това беше добре, защото ако го бяха видели със сигурност щяха да го запомнят.
Щяха да го запомнят, но нямаше да могат да го опишат.
Старк прекоси пътя и се отправи към дома на Бомънт. Той приличаше много на Невидимия човек на Х. Уелс. Челото му бе омотано с широк бинт. Друг бинт скриваше брадата и скулите му. Една бейзболна шапка на отбора на Янкитата на Ню Йорк бе нахлупена ниско над челото му. Носеше очила, подплатена, предпазна жилетка и черни ръкавици.
Бинтовете бяха изцапани с жълтеникава гной, която непрекъснато се процеждаше като лепкави сълзи през памучната материя. Жълтеникавата секреция се стичаше и зад очилата му. От време на време той обърсваше бузите си с ръкавиците от тънка кожа, имитация на шевро. Ръкавиците му се бяха слепнали от засъхващата секреция. Голяма част от кожата му под бинтовете се бе обелила. Отдолу се показваше не човешка плът, а нещо наподобяващо тъмна, пореста гъба, която непрекъснато сълзеше. Секрецията приличаше на гной и миришеше отвратително на смес от силно кафе и туш.
Той вървеше със сведена глава. Хората от малкото коли, които преминаваха по насрещното платно, виждаха само мъж със спортна фуражка, със сведена глава, за да не му блести слънцето в очите и с ръце в джобовете. Козирката на шапката би попречила и на най-настойчивият поглед, а ако някой се вгледаше по-отблизо, щеше да види само бинтове. От колите, които идваха зад него и продължаваха на север, можеше да се види само гърба му.
Ходенето по улиците щеше да стане доста трудно, ако му се наложеше да навлезе по-навътре в побратимените градове Бангор и Брюър. Защото там имаше гъсто населени квартали с високи блокове. Обаче тази част от Лъдлоу, в която живееха Бомънтови, беше още достатъчно далече от градовете, сред природата. Не бяха на полето, но не бяха и в града. Къщите бяха разположени върху големи парцели. Парцелите бяха оградени не с висок жив плет — това въплъщение на стремежа към усамотяване в предградията, а с редици от дървета и тук-там с виещи се, ниски каменни стени. Сателитни антени се издигаха заплашително на хоризонта, като съгледвачи, изпратени от извънземни.