Старк вървя по банкета на шосето, докато стигна до къщата на Кларкови, съседи на Тад. Той мина напряко през поляната с изсъхнала трева пред Кларкови и хвърли поглед към къщата. Дебелите завеси бяха спуснати, за да не навлиза слънцето, а вратата на гаража беше плътно затворена. Къщата не изглеждаше просто празна, а имаше изоставен вид, сякаш не е била обитавана от доста време. Нямаше купчина с вестници зад мрежестата врата, която да издава нечие присъствие и Старк си помисли, че Кларкови сигурно бяха някъде на лятна почивка, което напълно го устройваше.
Той навлезе сред дърветата, които служеха за ограда между съседите, прескочи полуразрушената каменна стена и приклекна. За първи път виждаше дома на твърдоглавия си брат. На алеята пред къщата имаше патрулна кола, а двама полицаи стояха в сянката на едно дърво, пушеха и си говориха. Това беше добре.
Намери точно това, което очакваше. Всичко щеше да мине по мед и масло. Все пак остана за миг на мястото си. Той не смяташе, че дава воля на въображението си, освен в книгите, в чието написване бе имал значителна роля. Нито пък гледаше на себе си като на чувствителен човек, затова се учуди на яда и негодуванието, които внезапно се надигнаха в него.
Какво право имаше това копеле да му отказва? Какво право? Просто защото той пръв бе съществувал реално? Или защото Старк не знаеше точно как, кога и защо бе станал човек от плът и кръв? Това бяха глупости. За Джордж Старк старшинството в този случай не струваше и пукната пара. Той не бе длъжен да легне и да умре без и най-малкото възражение, както явно мислеше Тад Бомънт. Той имаше едно задължение към себе си — да остане жив. Но и това не беше всичко.
Трябваше да мисли и за верните си почитатели, нали?
Погледни тая къща. Погледни я само! Просторна, в колониалния стил на Нова Англия. Липсва само още едно крило, за да прилича на истинско имение. Голяма поляна, пръскалки се въртят бясно, за да я поддържат зелена; дървена ограда от заострени колове покрай чистата, черна алея за коли, уж за „колорит“. Между къщата и гаража имаше пътека посипана с черна сгур. Господи! А вътре къщата бе обзаведена с изтънчен (или може би изящен) вкус в същия колониален стил, за да съответства на фасадата: дълга, дъбова маса в трапезарията, високи, елегантни скринове в стаите на горния етаж, изящни и приятни за окото, столове, но не чак толкова ценни, че само да им се възхищаваш и да не смееш да седнеш на тях. Стените не бяха покрити с тапети, а бяха боядисани и после изрисувани. Старк бе виждал всичко това в сънищата, които Бомънт дори не знаеше, че е сънувал, докато пишеше книгите на Джордж Старк.
Изведнъж му се прииска да изгори кокетната, бяла къща до основи. Да драсне клечка кибрит или може би да използва пламъка на горелката, която носеше в джоба на жилетката си и да я изравни със земята. Но не преди да е бил вътре. Не преди да е строшил мебелите, да се е изсрал на килима и размазал изпражненията по старателно изписаните стени. Не преди да е насякъл с брадва на трески тези толкова скъпи скринове.
Какво право имаше Бомънт на деца и красива жена? Какво именно право имаше Тад Бомънт да живее в светлина и да бъде щастлив? А неговият брат от мрака, който го бе направил богат и известен, и без който Бомънт щеше да си остане беден и да потъне в пълна забрава, трябваше да умре на някоя тъмна улица като кекав помияр?
Никакво, разбира се. Абсолютно никакво право. Просто Бомънт вярваше, че има това право и въпреки всичко продължаваше да мисли така. И именно тази вяра, а не самият Джордж Старк, бе пълна заблуда.
— Време е да ти се даде първият голям урок, приятелче — промълви Старк сред дърветата. Напипа кламерите, с които бе прикачил бинтовете, свали ги и ги прибра в джоба си за по-късно. После започна да отвива бинта. Колкото повече се приближаваше до кожата, толкова по-мокър беше той. — Никога, ама никога няма да го забравиш. Гарантирам ти го, копеле.
2.
Не беше по-различно от номера с белия бастун, който приложи на ченгетата в Ню Йорк, но това не притесняваше Старк. Той твърдо вярваше, че ако ти хрумне някой готин номер, трябва да го използваш, докато се изтърка. Ченгетата не представляваха никакъв проблем, освен ако Старк не проявеше небрежност. Те дежуреха вече повече от седмица и с всеки изминат ден растеше убеждението им, че когато лудият каза, че се е осъзнал и че се прибира у дома, той бе казал истината. Поемаше риск единствено с Лиз. Ако тя случайно погледнеше през прозореца, докато той колеше тия прасета, можеше да възникнат усложнения. Но вече беше почти дванадесет, така че тя и бебетата или спяха, или се готвеха да си легнат. Каквото и да станеше Старк вярваше, че всичко ще мине добре.