— Въобразявай си, копеле!
Той повдигна дясното ъгълче на устата си, а вечно усмихващата се лява страна също се издигна още по-нагоре и Старк я удостои с една вампирска, озъбена усмивка, която искаше да мине за очарователна. Ръката му, отвратително студена под тънката ръкавица, погали ръката й от лакътя надолу. После стисна дланта на лявата й ръка за миг и я пусна.
— Това не е плод на ничие въображение, Бет. Уверявам те. Ние двамата с Тад ще пишем заедно нов роман на Старк… за известно време. С други думи Тад ще ми даде началния тласък. Аз съм като боксуваща кола. Само че не моторът е блокирал, а писателският механизъм е блокирал. Това е всичко. По моему в това е целия проблем. Щом веднъж потръгне, ще я извадя от калта, ще натисна съединителя и дим да ме няма!
— Ти си луд — промълви тя.
— Да. Но и Толстой е бил луд. И Ричард Никсън, а избраха именно тоя подлизурко за президент на Съединените Щати. — Старк извърна глава и погледна през прозореца. Лиз не чуваше нищо, но й се стори, че той е наострил уши за някакъв тих, едва доловим звук.
— Какво чу… — подхвана тя.
— Затвори си устата, миличка — прекъсна я Старк. — Просто я дръж затворена.
Тя дочу далечния звук от пърхане на криле на цяло ято птици. Този звук беше така далечен, така красив, така свободен.
Тя стоеше, гледаше го, с разтуптяно сърце и си мислеше дали би могла да се отскубне от него. Той не беше в транс или в някакво подобно състояние, но вниманието му бе погълнато от нещо друго. Можеше да побегне. Ако успееше да вземе пушката…
Той обхвана китката й с ръка, която се разлагаше.
— Мога да проникна в съзнанието на мъжа ти и да гледам през неговите очи. Чета мислите му. Твоите не мога да чета, но мога да позная по лицето ти какво мислиш. За каквото и да мислиш сега, Бет, спомни си за ченгетата… и че имаш деца. Така ще виждаш нещата в истинското им съотношение.
— Защо ме наричаш така?
— Как? Бет ли? — той се засмя. Смехът му беше отвратителен, сякаш камъчета се търкаляха в гърлото му. — Така би те наричал и той, ако имаше достатъчно акъл.
— Ти си л…
— Луд, да, знам. Това е прекрасно, миличка, но ще оставим мнението ти за моя разум за по-късно. Прекалено много неща стават в момента. Слушай, трябва да се обадя на Тад, но не в кабинета му. Телефонът там може да се подслушва. Той не мисли, че е така, но ченгетата може да са сложили микрофон, без да му кажат. Мъжът ти прекалено много се доверява. А аз не.
— Как можеш…
Старк се наведе напред и каза много бавно и внимателно, като учител на някой трудно схващащ първокласник:
— Хайде стига сме чоплили тоя въпрос, Бети. По-добре ми отговори на няколко въпроса. Ако не получа отговорите от теб, може би ще ги получа от твоите близначета. Знам, че все още не могат да говорят, но може би ще ги науча. С малко подтик, чудеса могат да станат.
Старк носеше подплатена жилетка върху ризата си, въпреки че беше горещо. Такива носеха ловците и туристите, с много ципове и джобове. Той отвори един от страничните джобове, който бе издут от някакъв цилиндричен предмет. Извади малка горелка.
— Дори и да не успея да ги науча да говорят, на бас се хващам, че мога да ги науча да пеят. Ще пропеят като славейчета. Сигурно няма да ти се иска да чуеш такава песен, Бети.
Тя се опита да откъсне очи от горелката, но не успя. Погледът й беше безпомощно прикован към нея, докато Старк я подхвърляше от едната в другата си ръка.
— Ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза тя, а наум добави: засега.
— И ще направиш добре — рече той и прибра обратно горелката. Жилетката му увисна на едната страна и тя видя, че от джоба му се показва тежък пистолет. — И много благоразумно от твоя страна, Бети. В английската катедра днес има още един човек. Виждам го така ясно, както виждам теб. Нисичък и дребен човечец, с бяла коса, а в устата си има пура, голяма колкото него. Как се казва?
— Като че ли е Роули Дилесипс — отвърна тя уплашено. Зачуди се откъде можеше да знае той, че Дилесипс е там… но реши, че не иска да узнае отговора.
— А може ли да е някой друг?
Лиз се замисли за малко и поклати глава.
— Трябва да е Роули.
— Имаш ли указателя на факултета?
— Има един в чекмеджето на масичката с телефона. В хола.
— Добре. — Той мина покрай нея, преди да се е усетила. Това парче гниещо месо се движеше така безшумно и леко като котка, че направо й призля. Той взе един от ножовете. Лиз настръхна. Старк я погледна и от гърлото му отново излезе този звук, сякаш правеше гаргара с камъчета.