Тя пристъпи към него. Когато той посегна да вземе Уенди, ръката й отново притисна бебето към гърдите й за момент. Уенди започна още повече да хлипа. Лиз я пусна и самата тя се разплака и го погледна в очите.
— Ако й причиниш болка, ще те убия.
— Знам, че ще се опиташ — рече сериозно Старк. — Уважавам изключително много майчинския инстинкт, Бет. Мислиш, че съм чудовище, а може и да си права. Но истинските чудовища не са лишени от чувства. Мисля, че в края на краищата именно това, а не външността им, ги прави толкова страшни. Нищо няма да направя на малкото, Бет. Тя е в сигурни ръце… стига ти да ми съдействаш.
Лиз притисна Уилям. Никога не бе чувствала ръцете си толкова празни. И никога през живота си не бе осъзнавала с такава сигурност, че е направила грешка. Но какво друго можеше да направи?
— Освен това… виж! — извика Старк и тя долови нещо в гласа му, нещо, на което не можеше, не искаше да повярва. Нежността, която й се стори, че долови, сигурно беше престорена. Пак някоя от отвратителните му шегички. Но тя с тревога установи, че цялото му внимание бе погълнато от Уенди… и Уенди вече не плачеше, а го изучаваше съсредоточено. — Малката и представа няма как всъщност изглеждам. Тя изобщо не се страхува от мене. Изобщо.
С тих ужас Лиз видя как той вдигна дясната си ръка. Бе свалил ръкавицата си и тя забеляза, че имаше превръзка на същото място, на което имаше и Тад. Старк разтвори пръсти, сви ги и ги разтвори отново. Явно го заболя защото стисна зъби, но въпреки това разтвори пръстите си.
„Тад прави така, прави точно така, о божичко, прави го ПО АБСОЛЮТНО СЪЩИЯ НАЧИН…“
Уенди сега беше абсолютно спокойна. Тя гледаше втренчено лицето на Старк, изучавайки го старателно. Сивите й очи гледаха съвсем невъзмутимо право в неговите мътно сини очи. Без кожата под тях, очите му изглеждаха така сякаш всеки момент щяха да увиснат на бузите му.
И Уенди го поздрави по същия начин.
Разтвори пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уенди.
Лиз усети някакво раздвижване в ръцете си. Сведе поглед и видя, че Уилям гледа Джордж Старк със същия съсредоточен синьосив поглед. И се усмихва.
Уилям разпери пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уилям.
— Не — простена тя глухо. — Божичко, моля те, не позволявай това да се случи.
— Виждаш ли? — рече Старк, вдигайки поглед към нея. Усмихваше се с неговата замръзнала, саркастична усмивка и най-отвратителното от всичко бе, че той се опитваше да бъде нежен… а не можеше. — Виждаш ли? Те ме харесват, Бет. Те ме ХАРЕСВАТ.
8.
Старк сложи черните си очила и изнесе Уенди навън. Лиз се спусна към прозореца и го проследи с неспокоен поглед. Бе абсолютно сигурна, че той възнамерява да се качи в колата и да офейка с бебето й с двамата мъртви полицаи на задната седалка.
Но известно време той не направи нищо. Просто застана до вратата на шофьора с наведена глава към бебето в ръцете си в ослепителната слънчева светлина. Остана неподвижен. Изглеждаше така сякаш сериозно разговаря с Уенди или пък се моли. По-късно, когато разполагаше с повече информация, тя заключи, че той се бе опитвал да се свърже с Тад, да прочете мислите му и да разбере дали той възнамерява да изпълни нарежданията на Старк или си има собствени планове.
След около тридесет секунди Старк поклати глава енергично, сякаш, за да прогони някакви мисли, качи се в колата и я запали.
„Ключовете са в колата. Дори не му се налага да използва жиците, или каквото там трябва, за да я запали. Тоя човек има дяволски късмет.“
Старк вкара колата в гаража и изключи двигателя. Тя чу как се затръшва врата. Той излезе от гаража и спря само за миг, за да натисне копчето, с което автоматично се затваряше вратата на гаража.
Само след няколко секунди той пак беше в къщата. Подаде й Уенди.
— Видя ли? — попита. — Тя е добре. А сега ми кажи за съседите. За Кларкови.
— Кларкови ли? — попита тя, чувствайки се изключително глупаво. — Защо питаш за тях? Те ще прекарат лятото в Европа.
Той се усмихна. По свой начин именно тази усмивка беше най-отвратителната от всички досега, тъй като при нормални обстоятелства би изразявала истинско удоволствие. И би била една истински чаровна усмивка, помисли си Лиз. Не изпита ли някакво макар моментно привличане? Някаква възбуда макар и само за миг? Това, разбира се, граничеше с лудост, но едва ли значеше, че може да отрече съществуването на това усещане. Тя дори мислеше, че разбира защо изпитва това. В крайна сметка се бе омъжила за най-близкия роднина на този мъж.
— Прекрасно! — възкликна той. — Не би могло да бъде по-добре! А те имат ли кола?