— Да, така мисля — отвърна Джак Рейнджли. Той всъщност не знаеше, нямаше ни най-малка представа за какво ставаше дума, ала когато Машин беше в такова настроение, само някой откачен би се захванал да спори с него.
Машин обърна бръснача с острата страна надолу и разряза ремъка на две. Голямо парче от него падна на пода на билярдната зала като отрязан език.
— Но аз всъщност говоря за смъртта — каза той. — Защото в крайна сметка, единствено смъртта има значение.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
БЯГСТВОТО НА ТАД
1.
„Представи си, че пишеш роман — помисли си той, завивайки по «Колидж Авеню» и оставяйки университета зад гърба си. — Представи си, че ти си герой в този роман.“
Това беше магическа мисъл. В главата му бушуваше стихията на паниката. Бясно се въртяха отломките на някакъв план, като буци пръст изтръгнати от торнадо. Но самата мисъл, че това беше просто безвреден роман и той можеше да прави не само със себе си, но и с другите участници в тази история (като Харисън и Манчестър, например) каквото си иска, точно както с измислените герои на листа хартия, в абсолютна безопасност в кабинета си, под светлината на лампите, със студена пепси или горещ чай на бюрото… само при тази мисъл, вятърът, който бушуваше в главата му, внезапно утихна. Всички излишни глупости изхвърчаха заедно с него. Останаха само разхвърляните отломки от плана му… Сега вече можеше лесно да ги подреди. Разбра, че има план, който дори можеше да успее.
„Трябва да успее — помисли си Тад. — Иначе мен най-вероятно ще ме задържат, заради моята сигурност, а Лиз и бебетата най-вероятно ще бъдат мъртви.“
Ами врабчетата? Какво място заемаха те в тази работа?
Не знаеше. Роули му бе казал, че са психопомп, предвестници на възкръсналите мъртви. Дотук значи беше ясно, нали? Да. Поне до известна степен. Защото старата лисица Джордж бе възкръснал, но същевременно беше мъртъв… мъртъв и разлагащ се. Така че врабчетата се вписваха в картината, но не съвсем. Ако врабците го бяха изпроводили
(от света на мъртвите),
или където се бе намирал преди, защо самият Джордж не знаеше нищо за тях? Защо не си спомняше да е писал израза: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ с кръв на стените на два апартамента?
— Защото АЗ съм ги написал — промълви Тад и мислите му се върнаха към това, което бе написал в дневника си, в очакване на транса в кабинета си.
Въпрос: Птиците мои ли са?
Отговор: Да.
Въпрос: Кой написа израза?
Отговор: Този, който знае за тях… Аз знам. Те са мои.
Изведнъж изникнаха отговорите на всички въпроси: ужасните, немислими отговори. Тад чу как от гърлото му излезе провлечен, треперещ звук. Стенание.
Въпрос: Кой възкреси Старк?
Отговор: Този, който знае. Този, на когото са врабчетата.
— Не съм искал! — извика Тад.
Но беше ли вярно това? Беше ли наистина? Нима самият той не бе харесвал донякъде несложния, невъздържан характер на Старк? Нима не беше се възхищавал от Джордж, който никога не се спъваше, не се блъскаше в предмети, който никога не изглеждаше слаб или глупав; един мъж, който никога не би се страхувал от демоните заключени в барчето с напитките? Един мъж без жена и деца, с които да трябва да се съобразява, без любов, която да го обвързва и да го спира? Един мъж, на когото никога не му се беше налагало да чете насила скапаните есета на тъпи студенти или да се измъчва по време на обсъждането на бюджета на катедрено заседание? Един мъж, който имаше готови, прости отговори на всичките сложни, житейски въпроси?
Един мъж, който никога не се страхуваше от тъмнината, защото той властваше над нея?
— ДА, НО ТОЙ СИ ОСТАВА МРЪСНИК! — изкрещя Тад в напечената от горещината, удобна, типична американска кола с четири гуми.
Точно така. Значи ти намираш този мръсник за СТРАШНО привлекателен, така ли?
Може би той, Тад Бомънт, не бе истинският създател на Джордж… ала може би именно желанието му да бъде като Джордж бе позволило на псевдонима да възкръсне?
Въпрос: Ако врабците са мои, мога ли да ги използвам?
Нямаше отговор. Тад искаше отговорът да се появи, копнееше да се появи. Но отговорът му се изплъзна и Тад внезапно се изплаши, че той самият или по-точно тази част от сърцето му, която обичаше Старк, скрива отговора. Тази част, която не искаше Джордж да умре.