Аз съм този, който знае. Този, на когото са врабчетата. Аз ги повиках.
Той спря колата на червения светофар при Ороно. След това продължи по шосе номер две към Бангор и Лъдлоу.
Роули беше част от плана му, който поне донякъде бе успял да измисли. Какво щеше да направи, ако след като евентуално успееше да се отърве от ченгетата, които го следваха, откриеше, че Роули вече си е тръгнал от университета?
Не знаеше.
Какво щеше да направи, ако Роули беше там, но откажеше да му помогне?
Не знаеше и това.
Ще мисля за това, когато му дойде времето.
А времето щеше да дойде съвсем скоро.
Сега минаваше покрай сервизът на Голд. Това беше дълга, цилиндрична сграда от готови, сглобяеми, алуминиеви плоскости. Беше боядисана в особено противен син цвят и бе заобиколена от десетина акра стари коли. Слънцето се отразяваше в стъклата им, сякаш блещукаше цяла галактика от бели звезди. Вече от двадесет минути бе събота следобед. Лиз и нейният похитител от света на мрака трябваше вече да са на път към Рок. В сглобяемата сграда се извършваше продажбата на дребно. Там сега сигурно един или двама продаваха части на автомобилните техници, които работеха и през уикенда. Но Тад можеше с пълно основание да се надява, че освен тях в гробището за коли няма абсолютно никой. Сред почти двайсетте хиляди коли, които бяха в различна степен потрошени и бяха горе-долу подредени в дванайсетина зигзагообразни редици, Тад сигурно щеше да успее да скрие своята… трябваше да успее. Тя бе висока, сива кола, боядисана отстрани в ярко червено. Направо се набиваше на очи.
НАМАЛИ! ВНИМАВАЙ УЧИЛИЩЕ! пишеше на знака пред него. Тад усети парене в стомаха. Настъпи моментът.
В огледалото за обратно виждане видя, че „Плимутът“ беше на две коли зад него. Не беше точно така, както му се искаше, но по-добре от това нямаше и да бъде. За всичко останало трябваше да разчита на изненадата и на късмет. Те не очакваха да се опита да избяга. И защо ще бяга? За миг си помисли да не го прави. Ами ако вместо това спре? И когато те спрат зад него, а Харисън се приближи до колата му, за да попита какво се е случило, той ще им каже:
Много неща. Старк е отвлякъл семейството ми. Врабците продължават да летят.
Тад, той казва, че е убил двамата, които охраняваха къщата. Не знам как го е направил, но така казва… и аз… аз му вярвам.
И Тад му вярваше. В това беше цялата работа. И точно заради това не можеше да спре и да помоли за помощ. Ако се опиташе да направи нещо, Старк щеше да разбере. Тад не смяташе, че Старк чете мисли така, както извънземните в комиксите и в научнофантастичните филми, но той можеше да проникне в съзнанието на Тад… и да получи доста добра представа за това, което Тад възнамерява да направи. Можеше да приготви някаква изненада за Джордж, само ако успееше да прозре значението на проклетите птици, но засега смяташе да действа по сценария.
Ако успееше, разбира се.
Ето вече бе стигнал до кръстовището при училището със знака СТОП и на четирите ъгъла. Както винаги имаше много коли. Доста брони се бяха изкривили тук през годините, тъй като някои хора просто не можеха да проумеят, че всички трябва да спират при знака и да си дават поред предимство, а вместо това налитаха право в колата насреща им. Порой от писма, повечето от разтревожени родители, с искането да се постави светофар на кръстовището, се изсипваха след всяка катастрофа. На тях градският съвет на Вийзи отговаряше с изявлението, че въпросът се обсъжда… ала след време въпросът изпадаше в забвение до следващата верижна катастрофа.
Тад се нареди зад колите, които чакаха за южното направление. Хвърли поглед, за да се увери, че „Плимутът“ е все още две коли зад него и зачака реда си в сложната система от предимства и пререждания. Видя как една кола с дами със сини коси за малко да се блъсне в един „Датсун Z“, в която се возеше млада двойка. Момичето на кормилото изпсува дамите. Видя, че идва и неговият ред тъкмо преди една дълга цистерна за мляко Грант Деъри да пресече кръстовището и да продължи на изток. Предоставяше му се неочаквана възможност.
Колата пред него потегли и вече беше негов ред. Отново почувства паренето в стомаха си. Погледна за последен път в огледалото. Харисън и Манчестър бяха все още две коли зад него.
Две коли минаха на кръст пред него. Вдясно от него, камиона с цистерната се приготви да пресече. Тад си пое дълбоко дъх и потегли спокойно. Един пикап премина в насрещното платно в посока към Ороно.
Докато пресичаше, го обхвана почти непреодолимото желание да натисне педала за газта докрай и да профучи направо по пътя. Ала вместо това, караше бавно и спокойно с напълно законната за района на училището скорост от петнадесет мили в час, без да откъсва поглед от огледалото. „Плимутът“ все още чакаше реда си след две коли.