— Не знам нищо — промълви той.
Накрая на реда имаше празно място до един по-нов модел „Кътлас Сюприм“, на който липсваше предната част. Тад паркира на заден ход колата си. Оглеждайки се наляво и надясно, той се почувства малко като плъх изгубен в лабиринт. Наоколо миришеше на бензин и на възкисело от разлятото масло. Чуваше се единствено монотонният тътен от минаващите по шосе номер две коли.
Отвсякъде го гледаха врабчета — притихнал сбор от малки черно-кафяви птички.
И внезапно те излетяха. Бяха стотици, може би хиляди. Въздухът се изпълни от оглушителният шум на размахани крила. Те образуваха ято в небето и се отправиха на запад, където се намираше Касъл Рок. Тогава той отново изпита това странно усещане, сякаш червеи лазеха под кожата му.
Нима се опитваме да подслушаме чужди мисли, Джордж?
Тад тихичко започна да си пее една песен на Боб Дилан:
— Джон Уесли Хардинг… беше приятел на бедните… той ходеше с по един патлак във всяка ръка…
Сърбежът под кожата му сякаш се усилваше. Усещането бе най-силно в раната на лявата му ръка. Тад може би само си въобразяваше, че долавя яд и объркване у Старк.
— По телеграфа… навсякъде се носеше името му… — продължи да пее тихичко Тад. Пред него на напоената с бензин земя като изкривено парче от метална скулптура, която на никого не се харесвала от самото начало, се намираше ръждясала част от двигател. Тад я взе в ръка, приближи се до колата си, като тихичко си пееше „Джон Уесли Хардинг“ и си спомняше за стария си приятел мечока, който носеше същото име. Ако можеше да маскира колата си като я поизчука малко, ако можеше да спечели само два часа, тогава можеше евентуално да спаси живота на Лиз и бебетата.
— Из цялата страна… Извинявай, големи приятелю, мен ще ме заболи повече, отколкото тебе… той отвори много врати… — Тад хвърли парчето метал във вратата от страната на шофьора. Тя хлътна навътре. Отново взе парчето, мина пред колата и удари с все сила решетката. Тя се изкриви, а на всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Тад отвори капака на багажника. Така колата му приличаше на зейналата паст на мъртъв крокодил, но ако се съдеше по вида на колите в гробището, това според Голд бе автомобилната висша мода.
— …но той никога не нападна честен човек…
Тад пак вдигна парчето метал и забеляза, че от раната му отново тече кръв и бинта е изцапан. Но в момента нищо не можеше да се направи.
— … и със своето момиче, той заемаше позиция…
Тад хвърли ръждясалото парче за последен път в предното стъкло. Звука от чупещо се стъкло, колкото и да бе абсурдно, накара сърцето му да се свие.
Сметна, че колата му вече достатъчно се сливаше с останалите трошки.
Тад тръгна покрай редицата. Зави надясно, отправяйки се обратно към портата и магазина отвъд нея. На влизане бе видял телефонен апарат до вратата на магазина. На половината на пътя той се спря. Наведе глава на една страна. Приличаше на човек, който напряга слуха си, за да чуе някакъв тих звук. Всъщност той се вслушваше в собственото си тяло.
Сърбежът бе изчезнал.
Врабчетата ги нямаше, както и Старк, поне засега.
Тад се усмихна и закрачи по-бързо.
3.
След второто позвъняване на телефона Тад започна да се поти. Ако Роули все още беше там, трябваше вече да се е обадил. Кабинетите в техния факултет на бяха чак толкова големи. На кого другиго можеше да се обади? На кого другиго, по дяволите? Не се сещаше за никой друг.
На средата на третото позвъняване Роули вдигна слушалката.
— Ало, Дилесипс.
Тад затвори очи като чу прегракналия от пушенето глас на Роули и се облегна на студената ламаринена стена на магазина.
— Ало?
— Здравей, Роули. Обажда се Тад.
— Здрасти, Тад — Роули не звучеше особено изненадан. — Забрави ли нещо?
— Не, Роули. Загазил съм го.
— Разбирам — само това, никакви въпроси. Роули просто произнесе тази дума и зачака.
— Сещаш се за тези двамата… — Тад се поколеба за момент — двамата дето бяха с мене?
— Да — отвърна спокойно Роули — полицейската охрана.
— Отървах се от тях — рече Тад и хвърли поглед през рамо при шума на една кола, която навлезе в паркинга от натъпкана пръст пред магазина. Беше толкова сигурен, че е кафявият „Плимут“, че наистина го видя за момент. Но всъщност беше вносна кола, при това не кафява а тъмночервена, покрита с прах и шофьорът бе влязъл в паркинга само за да обърне. — Поне се надявам, че съм се отървал от тях. — Той направи пауза. Беше дошъл моментът, в който трябваше или да рискува, или не. Нямаше време да отлага избора си. Всъщност той нямаше никакъв избор и нямаше какво да решава. — Имам нужда от помощ, Роули. Имам нужда от кола, която не им е позната.