— Не съм сигурен, че ще имаш нужда от нея — каза той с глух, несигурен глас.
— Какво?
— Погледни зад себе си.
Тад се обърна, но още преди да е видял каквото и да било, знаеше какво има предвид Роули.
Сега врабците не бяха стотици, нито хиляди. Старите коли и камиони натрупани върху десетте акра земя и магазина за резервни части на гробището на Голд бяха буквално покрити с килим от врабчета. Птиците бяха навсякъде, а Тад изобщо не беше чул кога са долетели.
Двамата мъже погледнаха птиците с четири очи. А птиците ги гледаха с двадесет или четиридесет хиляди очи. Не издаваха никакъв звук. Просто стояха върху капаци, прозорци, багажници, ауспуси, решетки, мотори, рамки.
— Исусе Христе — каза Роули. Той вдигна ръце над главата си и плесна силно. Врабчетата не помръднаха. Те изобщо не се интересуваха от Роули. Гледаха единствено в Тад.
— Намерете Джордж Старк — каза Тад съвсем тихо, почти шепнешком. — Джордж Старк. Намерете го. Отлитайте!
В синьото небе се издигна черен облак от пиюкащи врабчета. Плясъкът на крилете им прозвуча като приглушеното ехо от гръм. Двама мъже, които се намираха в магазина за резервни части, се втурнаха навън, за да видят чудото. Над главите им огромната черна маса направи завой и също, както по-малкото ято преди това, се отправи на запад.
Тад погледна нагоре към тях. За миг действителността се сля с видението, което съпътстваше появата на състоянията му на транс. За миг само настоящето и миналото се сляха в едно, смесиха се в странна и великолепна плетеница.
Врабците се изгубиха.
— Боже всемогъщи! — възкликна мъжът облечен в работните дрехи на автомонтьор. — Видяхте ли птиците? Откъде се взеха всичките тия птици?
— Аз искам да задам по-хубав въпрос — каза Роули, поглеждайки Тад. Отново се владееше, но се виждаше, че бе наистина шокиран. — Къде отиват те? Ти знаеш, нали, Тад?
— Да, разбира се — промълви Тад и отвори вратата на колата. — Трябва и аз да тръгвам, Роули. Наистина трябва. Нямам думи, за да ти благодаря.
— Внимавай, Тадеус. Бъди много внимателен. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго и винаги трябва да заплати за това.
— Ще внимавам, доколкото мога.
Лостът за скорости отначало заяде, но в крайна сметка се остави Тад да го контролира. Тад сложи тъмните очила и нахлупи шапката. След това помаха на Роули и потегли.
Като извиваше по шосе номер две, видя как Роули се запътва към телефона, който той самият бе използвал и си помисли: „Сега трябва да държа Старк настрана. Защото сега имам тайна. Може да не успея да контролирам психопомп, но поне за известно време съм техен господар или те са мои господари и не бива той да разбере това.“
Тад включи на втора. „Фолксвагенът“ на Роули Дилесипс се разтресе и потегли с необичайната за него скорост над тридесет и пет мили в час.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ДВЕ ОБАЖДАНИЯ ЗА ШЕРИФ ПАНГБОРН
1.
Първото от двете обаждания, запрати Алън Пангборн право във водовъртежа на събитията. Това стана малко след три часа, докато Тад наливаше три литра от бензина „Сапфир“ в жадния „Фолксваген“ на Роули в бензиностанцията на Аугъста. Алън тъкмо се беше запътил към закусвалнята на Нан, за да изпие едно кафе.
Шийла Бригам подаде глава от офиса на диспечера и извика:
— Алън? Обаждат се за твоя сметка. Познаваш ли някой си на име Хю Притчърд?
Алън веднага се върна.
— Да! Сега ще се обадя!
Той се втурна в кабинета си и вдигна слушалката, тъкмо когато Шийла потвърждаваше, че обаждането е за сметка на шерифа.
— Доктор Притчърд? Доктор Притчърд, чувате ли ме?
— Да, да. — Връзката беше доста добра, но Алън все още изпитваше известно съмнение. Гласът на този човек беше по-скоро като на четиридесетгодишен мъж, отколкото на седемдесетгодишен старец.
— Вие ли сте доктор Хю Притчърд, който е работил в Бергенфийлд, Ню Джърси?
— В Бергенфийлд, Тенъфлайр Хакенсак, Енджълуд, Енджълуд Хайтс… по дяволите лекувал съм сума глави чак до Патерсън. А вие ли сте шериф Пангборн, който се опитва да се свърже с мен? Жена ми и аз бяхме отпрашили отвъд Дяволския хълм. Току-що се върнахме. Дори и моите болежки се обаждат.
— Да, разбирам. Благодаря ви, че се обадихте, докторе. Звучите доста по-млад, отколкото очаквах.
— Ами това е добре — отвърна Притчърд. — Но по-добре почакайте със заключенията, докато ме видите. Приличам на крокодил, който ходи с два крака. С какво мога да ви бъда от полза?
Алън се замисли за миг и реши да подходи много внимателно. Той притисна слушалката към рамото си, облегна се на стола си и парадът от животни потегли по стената.