— Това са глупости — каза Алън. — Птиците се блъскат само в нещо, когато не успеят да го забележат.
— Май журналистът, който водеше интервюто, също изтъкна това, а пък орнитологът от своя страна подчерта, че птиците от едно ято са телепатично свързани, така че съзнанието на всички тях, ако птиците изобщо имат такова, се слива в едно съзнание, в една мисъл. Той каза, че ако едно от цялото ято е решило да влети в стъклото, то останалите просто са го последвали. Аз самият не бях в болницата. Бях приключил с операцията на момчето, отбих се да проверя дали показателите бяха стабилни…
— Показателите?
— Съществените показатели за живот — пулс, температура, налягане, шерифе. След това отидох да играя голф. Но ми казаха, че птиците изкарали акъла на всички, които се намирали по това време в западното крило на болницата. Двама пострадали от стъклата. Можех да възприема хипотезата на орнитолога, но все пак в мене остана някакво съмнение… Защото аз знаех за сетивните халюцинации на Бомънт. Това не бяха какви да е птици, а именно врабчета.
— Врабчетата отново летят — прошепна Алън ужасено.
— Какво казахте, шерифе?
— Нищо. Продължавайте.
— Един ден по-късно го разпитах за симптомите. Понякога се получава частична амнезия относно симптомите след операция от този вид. Но в този случай не беше така. Спомняше си идеално всичко. Той не само чувал птиците, а и ги виждал. Птиците били навсякъде, така ми каза, върху къщите, дърветата, дворовете, улиците на Риджуей, квартала на Бергенфийлд, където той живееше. Бях заинтригуван. Сравних данните от картона му с времето на инцидента. Ятото от врабчета връхлетяло върху болницата в два и пет. Момчето излязло от упойка в два и десет. Може би и малко по-рано — Притчърд направи кратка пауза. — Всъщност една от сестрите от отделението ми каза, че вероятно го е събудил шумът от чупещите се стъкла.
— Брей — възкликна тихо Алън.
— Да — рече Притчърд. — Съвсем точно казано. Не съм говорил за това от години, шериф Пангборн. Върши ли ви някаква работа?
— Не знам — отвърна откровено Алън. — Може и да свърши. Доктор Притчърд, може би не сте изрязали всичко, искам да кажа, че може отново да е започнало да нараства?
— Казахте, че са му направени изследвания. Минал е на скенер?
— Да.
— Направени са му, естествено и рентгенови снимки.
— Ъхъ.
— Ако резултатите от тези две изследвания са отрицателни, значи няма нищо. Що се отнася до мен, аз вярвам, че изчистихме всичко.
— Благодаря ви, доктор Притчърд. — На Алън му беше трудно да произнася думите. Устата му сякаш се бе сковала.
— Ще ми разкажете ли в по-големи детайли историята, когато случаят се разреши, шерифе? Аз бях напълно откровен с вас. Така че мога да ви поискам тази малка услуга в отплата. Много съм любопитен.
— Ще ви разкажа, стига да мога.
— Само за това ви моля. Ще ви оставя да си продължите работата, а пък аз — почивката си.
— Надявам се, че прекарвате добре с жена си.
Притчърд въздъхна.
— На моята възраст, трябва да полагам все по-големи усилия, за да прекарвам горе-долу добре, шерифе. Навремето обичахме да ходим на къмпинг, но ми се струва, че следващата година ще си останем вкъщи.
— Благодаря ви много, че ми отделихте от времето си и ми се обадихте.
— За мен беше удоволствие. Работата ми липсва, шериф Пангборн. Не тайните на хирургията като професия, това не ме е вълнувало особено, а тайните на човешкия мозък. Това беше най-вълнуващото.
— Сигурно е било така — съгласи се Алън, мислейки си, че би се чувствал много щастлив, ако в живота му не му се налагаше да се занимава с тайните на човешкия мозък. — Ще ви се обадя, когато… нещата се изяснят.
— Благодаря ви, шерифе — След кратка пауза докторът каза: — Този случай е от особено значение за вас, нали?
— Да, така е.
— Доколкото си спомням, момчето беше много симпатично. Малко уплашено, но симпатично. Що за човек е сега?
— Добър, струва ми се — отвърна Алън. — Може би малко хладен, малко въздържан, но все пак добър човек. Така ми се струва — повтори той.
— Благодаря ви. Сега ще ви оставя да си вършите работата. Дочуване, шериф Пангборн.
Чу се изщракване и Алън постави слушалката на мястото й. Облегна се назад, сви гъвкавите си ръце и по слънчевото петно на стената на кабинета му бавно прелетя голяма черна птица. Един израз от „Магьосникът от Оз“ се въртеше безспир в съзнанието му: „Аз наистина вярвам в духове, вярвам в духове, вярвам, вярвам, аз наистина вярвам в духове!“ Сигурно бяха думи на Каурдли Лайън.