— Ами, шефе, да се гръмна, ако мога да кажа съвсем точно. Бих го нарекъл голямото крадене на кола, ако знаех чия е колата. Ама не знам. Не съм я виждал през живота си. Обаче излезе от моя обор — Фъзи говореше с провлачения, някак смешен акцент, характерен за Мейн, така че дори и такава проста за произнасяне дума като „обор“ прозвуча като конско цвилене „о-о-обо-ор“.
Алън избута другия апарат на обичайното му място. Бог беше благосклонен към глупаците и пияниците. Този факт му беше добре известен от дългогодишната му работа като полицай. Явно къщата и оборът все още си стояха на мястото, въпреки навика на Фъзи да хвърля безразборно неизгасените угарки от цигарите си, когато беше в пияно състояние. „Просто трябва да седя кротко, докато той ми обясни в какво се състои проблема — помисли си Алън. — Тогава ще реша или поне ще се опитам, дали проблемът е истински или съществува само в това, което е останало от мозъка на Фъзи.“
Почти изненадано забеляза, че сянката на още едно врабче прелетя през стената и си наложи да не движи ръцете си.
— Що за кола беше тая дето излезе от обора ти, Албърт? — попита търпеливо Алън. Почти всички в града (включително и самият Фъзи) го наричаха само с прякора му, така че и Алън можеше да реши да го използва, след като поживееше в Рок още десет или двадесет години.
— Току-що ти казах, че никога през живота си не съм я виждал — рече Фъзи с такъв тон, все едно му каза: „Ама че си и глупак!“ — Затова ти звъня, шефе. Не беше от моите коли.
Алън най-сетне си спомни следното.
Без кравите си, децата и жена си Фъзи Мартин нямаше нужда от много пари. Земята беше изцяло негова, така че нямаше какво да й плаща освен данък наследство след смъртта на баща си. Парите, с които Фъзи разполагаше, идваха от странни източници. Алън смяташе, всъщност направо знаеше, че на всеки месец-два наред със сеното на Фъзи, в обора му се появяваше и по някоя бала марихуана. Това беше само една от многото му далавери. Понякога си мислеше, че трябва да направи сериозен опит да опандизи Фъзи за притежаване на марихуана с цел продажба, но дълбоко се съмняваше, че Фъзи взима наркотици, а още повече пък, че му стига акъла да търгува с тях. Най-вероятно прибираше до една-две стотачки, задето предоставяше обора си за склад някому. А дори и в такъв малък общински град като Касъл Рок, имаше по-важна работа за вършене от арестуването на пияници за това, че им се намира „трева“.
Друга услуга, при това законна, която Фъзи предлагаше, бе да предоставя обора си на летовниците като гараж. Когато Алън дойде в града, оборът на Фъзи си беше редовен гараж под наем. Вътре на мястото, където прекарваха нощите и зимните дни кравите на Фъзи, човек можеше да намери поне петнадесет коли, повечето прибрани там за през лятото от хората, които имаха вили край езерото. Фъзи бе махнал преградите вътре, за да се получи просторен гараж. На сянка сред дъхавото сено колите, наредени калник до калник, чакаха да дойдат дългите месеци на есента и зимата. По лъскавите им капаци падаше по малко слама от плевнята.
С годините този бизнес на Фъзи бе спаднал рязко. Алън смяташе, че хората бяха научили за небрежното му отношение към неизгасените угарки и това бе оказало влияние върху клиентите му. Никой не иска да изгуби колата си в пожар, дори и ако е някаква бричка, която използва само през лятото, за да си свърши това онова. Когато беше в обора за последен път, Алън видя там само две коли. „Твърд“ от хиляда деветстотин петдесет и девета на Ози Браниган. Тази кола би могла да послужи за музеен експонат, ако не беше толкова ръждясала и очукана. Втората кола бе старият „Форд Уди“ комби на Тад Бомънт.
Пак Тад.
Днес сякаш всички пътища водеха към Тад Бомънт.
Алън се изпъна на стола, като несъзнателно придърпа към себе си другия телефон.
— Не беше старият Форд на Тад? — попита Алън. — Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Това не ти беше никакъв Форд и сто на сто не беше комби. Беше черно Торонадо.
На Алън това му звучеше познато… но не можеше да определи откъде. Някой неотдавна му бе казал нещо за черно Торонадо. Ала какво точно беше то и кой му го каза или защо — не можеше да се сети в момента… но след време щеше да му хрумне.
— Таман отидох в кухнята да си сипа студена лимонада, когато видях колата да излиза от обора. Първо си помислих, че такава кола не съм пускал вътре. Второто, което ми дойде наум, бе как някой изобщо е успял да влезе вътре, след като има голям катинар на вратата и само аз имам ключ от него.
— А другите хора, които използват обора за гараж? Те нямат ли ключ?
— О, не, сър! — възкликна Фъзи, сякаш самата мисъл му звучеше обидно.