— Случайно да си видял номера на колата?
— А на бас, че го видях! — извика Фъзи. — Старият ми бинокъл си седи винаги там на прозореца на кухнята, нали така?
Алън, който бе ходил на проверка заедно с Тревър Хартланд в обора на Фъзи, но никога не бе стъпвал в кухнята (и нямаше и намерение да ходи там в близко бъдеще), каза:
— О, да. Бинокълът. Забравих за него.
— Но аз не! — рече тържествуващо Фъзи. — Имаш ли молив?
— Естествено, Албърт.
— Шефе, що не ме наричаш Фъзи като всички останали?
— Окей, Фъзи — въздъхна Алън. — И щом повдигна тая тема, защо ти не ме наричаш шерифе?
— Както кажеш. И така, сега искаш ли да ти продиктувам номера или не?
— Казвай.
— Първо, регистрацията е на Мисисипи — рече Фъзи с още по-тържествуващ тон. — Какво ще кажеш, а?
Алън не знаеше какво точно да каже, освен че това пак му прозвуча познато и то по-познато дори от предишната информация. Торонадо. От Мисисипи. Нещо за Мисисипи. Някакъв град от щата? Оксфорд? Оксфорд ли беше? Както се казваше и един град в Мейн?
— Не знам — отвърна Алън, а после каза това, което смяташе, че Фъзи очаква да чуе. — Звучи доста подозрително.
— Ама си дяволски прав! — изкукурига Фъзи. После прочисти гърлото си и каза делово: — Окей. Мисисипи 62284. Записа ли, шефе?
— 62284.
— 62284, а-а-а, на бас се хващам. Подозрително! О, а-а-а! Точно това си помислих и аз! Христос ряпа да яде.
Алън си представи, че Христос гризе малки червени репички и му се наложи да покрие слушалката с ръка.
— И така — рече Фъзи. — Какво ще предприемеш, шефе?
„Ще се опитам да приключа тоя разговор, преди да съм откачил — помисли си Алън. — Това е първото, което ще направя. И ще се опитам да се сетя кой спомена…“
Тогава изведнъж си припомни всичко. Тръпки пробягаха по тялото му, а кожата на тила му се опъна като на барабан.
Тад на телефона. Скоро след като психопатът се обади от апартамента на Мириам Каули. В нощта, когато започна кървавата вакханалия.
В главата му прозвучаха думите на Тад: „Той се преместил от Ню Хампшир в Оксфорд, Мисисипи с майка си… сега южняшкият му акцент е едва доловим.“
Какво още му каза Тад, когато описваше Джордж Старк по телефона?
„И още нещо. Може би кара черно Торонадо. Не знам от коя година е, но е от по-старите с доста тяга в двигателя. Черно е. Може да има регистрационен номер на Мисисипи. Но сигурно е сменил номера.“
— Явно е бил доста зает, за да го сменя — промълви Алън. По кожата му сякаш продължаваха да пълзят безброй буболечки.
— Какво рече, шефе?
— Нищо, Албърт. Говоря си.
— Майка ми казваше, че това значи, че ще получиш мангизи. Може би и аз трябва да почна да си говоря.
Алън изведнъж си спомни, че Тад беше споменал и още нещо, един последен детайл.
— Албърт…
— Наричай ме, Фъзи, шефе. Нали ти казах?
— Фъзи, имаше ли лепенка на задната броня на колата? Дали си забелязал…
— Откъде пък ти знаеш за това? Взели сте я на мушката тая бричка, а? — попита нетърпеливо Фъзи.
— Остави сега въпросите, Фъзи. Това е работа на полицията. Видя ли какво беше написано на нея?
— Разбира се. Пишеше „ЖЕСТОКО КОПЕЛЕ“. Можеш ли да повярваш?
Алън затвори слушалката бавно, знаейки че го вярва, но като си повтаряше, че това не доказва нищо, абсолютно нищо… Освен че вероятно Тад Бомънт бе абсолютно откачен. Би било много тъпо да си мисли, че това, което Фъзи бе видял, можеше да послужи като доказателство, че става нещо свръхестествено… да го наречем така засега.
Тогава се сети за гласовите характеристики, за отпечатъците, за стотиците врабчета, които се блъскат в стъклата на болницата в Бергенфийлд и се разтрепери. Не можа да се овладее повече от минута.
3.
Алън Пангборн не беше страхливец, нито пък суеверен провинциалист, който се страхува от урочасване, гони враните и не пуска бременни жени до прясно издоеното мляко да не би да се пресече. Не беше прост селяндур, не се хващаше на раздувките на далавераджиите от големия град, които се опитваха да го метнат. Не беше вчерашен. Той вярваше в логиката и разумните обяснения. Затова когато престана да трепери, извади бележника си и намери номера на Тад. Забеляза с известно учудване, че номерът в бележника вече се бе запечатал в съзнанието му. Явно прочутият драскач от Касъл Рок бе оставил много по-дълбока следа, отколкото си мислеше.
„Единствено Тад може да е бил в тая кола. Като изключим всички други ненормални обяснения, какво друго обяснение би могло да се намери? Нали той ми описа колата. Как се казваше онази радио-игра? Назови го — твое е.“
„Бергенфийлд Каунти Хоспитал“ била нападната, всъщност, от врабчета.