— Около дванадесет и половина. Сигурно му е отнело време, докато вземе друга кола, ако изобщо е постъпил така. След това се е върнал в дома си в Лъдлоу…
— Къде го изгубихте? Колко далеч беше от дома си?
— Шерифе, бих искал да отговоря на всичките ви въпроси, обаче няма време. Въпросът е, че той пътува за вилата си, макар че изглежда невероятно, обаче тоя тип и без това е откачен. Едва ли е пристигнал вече, но сигурно ще пристигне съвсем скоро. Той и цялото му проклето семейство. Ще е много добре, ако вие и двама-трима от вашите хора отидете да го посрещнете. Ако нещо изскочи, обаждате се на Хенри Пейтън в полицейското управление на Оксфорд и ще ви изпратим толкова хора, колкото не сте и сънували. Не се опитвайте да го хващате сам, при никакви обстоятелства! Предполагаме, че е взел жена си за заложница, ако не е мъртва вече, а това важи и за бебетата.
— Да, трябва да е отвел жена си на сила, ако е убил охраната си, нали така? — съгласи се Алън и си помисли: „Ти с готовност би ги направил съучастници, нали? Защото вече си решил веднъж завинаги кой е виновният и няма да промениш мнението си. Е, приятелю, ти дори няма да се позамислиш по въпроса, докато не отмъстиш за приятелите си, още преди да е изсъхнала кръвта им.“
Имаше един куп въпроси, които искаше да му зададе, чиито отговори сигурно щяха да предизвикат още и още въпроси. Но Харисън беше прав в едно — време нямаше.
Алън се поколеба за миг дали да попита Харисън за едно нещо, най-важното нещо: Сигурен ли беше Харисън, че Тад бе имал време да се върне до къщата, да убие охраната, да отвлече семейството си, преди да пристигнат полицаите? Но с този въпрос бъркаше право в раната, която Харисън се опитваше да лекува сега. В подтекста на този въпрос се криеше безспорното обвинение: „Ти си го изгубил от погледа си. Все едно как — ти си го изгубил. Имаше задача за изпълнение, а и ти оплете конците.“
— Мога ли да разчитам на вас, шерифе? — попита Харисън. Сега не звучеше ядосан, а само уморен и изплашен и Алън изпита съчувствие към него.
— Да, веднага ще пратя хора на мястото.
— Добър човек сте. И ще поддържате връзка с полицейското в Оксфорд?
— Да. Хенри Пейтън ми е приятел.
— Бомънт е опасен, шерифе. Изключително опасен. Ако се появи при вас, пазете си кожата.
— Ще се пазя.
— И ме дръжте в течение — Харисън затвори, без да каже дочуване.
4.
Мозъкът му или поне тази част от него, която се занимаваше с установените правила, се пробуди и започна да задава въпроси… да се опитва да ги формулира. Алън реши, че няма време за правила. От абсолютно никакъв характер. Просто щеше да приеме съществуването на всички възможности и да продължи с работата си. Имаше чувството, че нещата бяха узрели и скоро кръгът щеше да се затвори.
Поне се обади на някои от хората си.
Но не смяташе, че е готов да направи това. Норис Риджуик, на когото би се обадил, не беше на работа и беше извън града. Джон Лапойнт все още страдаше от обривите от отровна смрадлика. Сийт Томас патрулираше. Анди Клътърбък беше в участъка, ала Клът беше „новобранец“, а работата, която имаха да вършат беше много сериозна.
Ще започне да я върши сам.
„Ти си луд!“ извика вътрешният глас, който говореше от името на установените правила.
— Май съм на път да полудея — каза на глас Алън. После намери телефона на Албърт Мартин в указателя и му са обади, за да му зададе въпросите, които трябваше да зададе още при предишния им разговор.
5.
— В колко часа видя Торонадото да излиза от обора ти, Фъзи? — попита Алън и си помисли: „Няма да знае. Божичко, дори не съм сигурен, че може да каже колко е часа по часовник.“
Ала Фъзи веднага го опроверга.
— Мъничко след три, шефе.
— А ти ми се обади… — Алън погледна към бележника на бюрото си, в който бе записал часа на обаждането на Фъзи, без дори да го съзнава — чак в три и двадесет и осем.
— Трябваше да помисля върху въпроса — отвърна Фъзи. — Човек трябва три пъти да мери преди да реже, шефе. Поне така я разбирам аз тая работа. Преди да ти се обадя отидох в обора да видя дали тоя в колата не е направил някакви поразии.
„Поразии — помисли си Алън объркан. — Сто на сто си хвърлил и едно око на балата с марихуаната, докато беше там, нали Фъзи?“
— Е и?
— Какво „е и“?
— Направил ли е поразии?
— Не, не мисля.
— В какво състояние намери катинара?
— Отключен — отвърна с жален тон Фъзи.
— Разбит?
— Не-е. Отключен, висеше на халката.
— С ключ ли, а как мислиш?
— Не знам откъде копелето може да се е добрало до ключ. Мисля, че е използвал шперц.