— Сам ли беше в колата? — попита Алън. — Можеш ли да ми кажеш?
Фъзи се замисли за момент.
— Не мога да кажа с абсолютна сигурност — отговори той накрая. — Знам какво си мислиш, шефе… като съм успял да видя номера и да прочета оная изгъзица на лепенката, сигурно съм успял да видя и колко народ има в колата. Обаче слънцето блестеше в стъклото, а и стъклото беше по-особено. Тъмно беше някак. Но ми се стори, че колата не е пълна.
— Добре, Фъзи. Благодаря. Ще проверим.
— Е, тук го няма вече — отвърна Фъзи и после добави така, сякаш го бе осенило гениално заключение. — Обаче все трябва да се намира някъде, нали?
— Вярно — каза Алън, обеща да разкаже на Фъзи „как е станала по-нататък работата“ и затвори. Отмести стола си по-назад от бюрото и се загледа в часовника.
Три часа, бе казал Фъзи. Мъничко след три.
Алън не мислеше, че Тад може да пропътува разстоянието от Лъдлоу до Касъл Рок за три часа, освен с космическа ракета. Но не и като се има предвид, че е трябвало да се отбие до къщата си, през което време, между другото, отвлякъл жена си и децата си и убил двама щатски полицаи. Вероятно можеше да успее, ако от Лъдлоу бе отпътувал директно за Касъл Рок. Но да тръгне от някъде си, да се отбива в Лъдлоу, а после като пристигне тук, да успее да отключи един катинар и да продължи с Торонадото, което му се намирало така под ръка в обора на Фъзи Мартин? Нямаше начин да е станало така.
Но да предположим, че някой друг е убил полицаите в дома на Бомънтови и е отвлякъл семейството му? Някой, на когото не му се налагало да се изплъзва от полицейския екскорт, да сменя колите си, да се връща до къщата. Някой, който просто натоварил Лиз и бебетата в колата и се отправил директно за Касъл Рок? Алън си помисли, че този някой би могъл да пристигне тъкмо около три и именно него бе забелязал Фъзи Мартин. Този някой би могъл да направи това съвсем лесно.
Полицията, разбирай Харисън, поне засега смятаха, че Тад е убиецът, ала Харисън и неговите колеги не знаеха за Торонадото.
С номер на Мисисипи бе казал Фъзи.
Мисисипи беше родният щат на Джордж Старк според биографията му, измислена от Тад. Ако Тад беше луд и се смяташе за Старк, макар не и през цялото време, той съвсем спокойно би могъл да си осигури едно черно Торонадо, за да подклажда илюзията, измислицата или каквото там беше… Ала за да има регистрационен номер на Мисисипи, не е достатъчно само да е бил в щата, трябвало е да докаже, че има постоянно местожителство там.
Това е тъпо. Може и да открадне номерата. Или да ги купи на старо. Фъзи не ми каза от коя година са, но и от къщата едва ли би могъл да види. Дори и с бинокъл.
Но тази кола не е на Тад. Не би могла да бъде. Иначе Лиз щеше да знае, нали?
Вероятно не. Ако е дотолкова откачен, може тя да не знае.
Ами заключената врата? Как е могъл Тад да проникне в обора, без да разбива вратата? Та той беше писател и учител, а не касоразбивач.
Може да е имал предварително изваден ключ. Но това му се струваше малко вероятно. Ако Фъзи складира от време на време по малко „трева“, сигурно много внимава къде остава ключовете си, въпреки безотговорността, която проявява към неизгасените цигари.
И един последен въпрос — затапващият: как така Фъзи никога не беше виждал черно Торонадо, ако то е стояло през цялото време в гаража му? Как беше възможно това?
„Помисли върху това — промълви един глас в съзнанието му, докато той взе шапката си и излезе от кабинета си. — Това е една дяволски смешна идея, Алън. Ще има да се смееш. Направо ще си умреш от смях. Представи си, че Тад е бил абсолютно прав от самото начало. Представи си, че наистина съществува чудовище на име Джордж Старк, което се щура насам-натам… и предметите от неговия живот, които Тад е създал, се появяват, когато то има нужда от тях. Когато има нужда от тях, но не и там, където му трябват. Защото те винаги се появяват на местата свързани с живота на неговия създател. Затова и Старк е трябвало да отиде в обора на Фъзи. Именно там Тад оставя своята кола. По същия начин Старк се появил в гробището, където Тад символично го погребал. Не ти ли харесва? Нали е страхотно?“
Не му допадаше. Не беше страхотно. Не беше дори и смешно. Зачеркваше с един замах не само това, в което той вярваше, но и самият начин, по който бе научен да мисли.
Изведнъж си спомни нещо, което Тад му бе казал: „Не знам кой съм, когато пиша.“ Не беше казано съвсем точно, но се приближаваше до истината. „А най-учудващото е, че досега никога дори не ми е хрумвало да се замисля по тоя въпрос.“
— Ти си той, нали? — каза тихо Алън. — Ти си той, той е ти и така се появил убиеца. Ето ти я готова работата!