Алън потрепери. Шийла Бригам вдигна поглед от пишещата машина и забеляза това.
— Прекалено горещо е, за да трепериш, Алън. Сигурно се разболяваш.
— Сигурно се разболявам, но едва ли е простуда — отвърна Алън. — Стой на телефона Шийла. Второстепенните неща ги предавай на Сийт Томас, а съществените на мене. Къде е Клът?
— Тук съм! — долетя гласът на Клът от тоалетната.
— Смятам, че ще се върна след около четиридесет и пет минути! — провикна се Алън. — Ще ме заместваш, докато ме няма!
— Къде отиваш, Алън? — Клът излезе от тоалетната, като пъхаше ризата си в панталона.
— Към езерото — каза неопределено Алън и тръгна преди Клът и Шийла да са започнали да му задават въпроси… и преди той самият да се е размислил какво всъщност прави. Да не каже къде отива в подобна ситуация беше много кофти идея. Все едно сам си търсеше белята, дори повече от белята — търсеше си смъртта.
Ала това, което си мислеше…
(врабчетата летяха)
просто не можеше да е истина. Не можеше. Сигурно имаше по-разумно обяснение.
Опитваше се да си внуши, че е така, докато се отправи с патрулната си кола извън града и към най-страшната задача в живота си.
6.
На около половин миля от фермата на Фъзи Мартин на шосе номер пет имаше отбивка от пътя с място за почивка. Алън спря колата. Действаше по нещо подобно на интуиция или хрумване. Интуицията беше основана на съвсем просто обяснение: с или без черно Торонадо, те не бяха дошли от Лъдлоу на летящо килимче. Бяха дошли с кола. Което пък означаваше, че бяха оставили тази кола някъде. Мъжът, когото преследваше, бе зарязал пикапа на Хомър Гамаш в един паркинг до пътя. И щом беше постъпил веднъж така, вероятно и в този случай бе направил същото.
В отбивката имаше три коли: камион за бира, един нов „Форд ескорт“ и едно прашно „Волво“.
Докато Алън слизаше от колата, един мъж в зелени работни дрехи излезе от мъжката тоалетна и се отправи към камиона. Той беше нисък, тъмнокос и с тесни рамене. Нищо общо с Джордж Старк.
— Полицай — каза той и отдаде чест на Алън. Алън му кимна и се отправи към една от масите за пикник, където три възрастни дами пиеха кафе от термос и си говореха.
— Здравейте, полицай — каза една от тях. — Можем ли да ви помогнем с нещо? — „Или може би сме направили нещо нередно?“ прочете Алън в очите й тревожния въпрос.
— Просто искам да знам дали този „Форд“ и „Волвото“ не са ваши?
— „Фордът“ е мой — каза една от жените. — И трите дойдохме с него. Не знам на кого е „Волвото“. Пак ли онова лепкаво нещо? Пак ли е изтекло? Синът ми трябваше да се погрижи, за това лепкавото, обаче толкова забравя! На четиридесет и три години е, а все трябва да му казвам…
— Всичко е наред, госпожо — отвърна Алън, а усмивката на лицето му казваше „полицаят е ваш приятел“. — Да сте видели кога пристигна „Волвото“?
Те поклатиха отрицателно глави.
— Да сте виждали някой да се мярка наоколо, който може да е от „Волвото“?
— Не — отвърна третата дама. Тя го погледна с искрящи, малки като на гризач очички. — На следа ли сте попаднали, полицай?
— Моля, госпожо?
— Следите някой престъпник, искам да кажа.
— О — каза Алън. За момент изпита чувство на нереалност. Какво точно правеше тук? Какво именно очакваше да намери тук? — Не, госпожо. Просто харесвам колите „Волво“. — Майко, това наистина звучеше интелигентно. Звучеше… страхотно.
— О — каза първата дама. — Ами, никого не сме виждали. Искате ли чаша кафе? Мисля, че е останало тъкмо за една чаша в термоса.
— Не, благодаря — каза Алън. — Желая ви приятен ден.
— И на вас — отвърнаха в тригласен хор дамите. Алън изпита още по-силно чувството за нереалност.
Върна се обратно до „Волвото“. Опита вратата от страната на шофьора. Беше отключена. В колата беше горещо като пещ. Явно беше минало известно време, откак стоеше паркирана там. Той огледа задната седалка и видя малък пакет на пода. Наведе се и го вдигна.
Беше пакет с книжни салфетки. Алън почувства някаква тежест в стомаха.
„Това не значи нищо — промълви гласът на разума и установените правила. — Не е задължително да значи това, което си мислиш. Знам за какво си мислиш: за бебета. Ама, Алън, за бога, книжни салфетки ти дават и в онези павилиони по пътя, в които продават печено пиле.“
И все пак.
Алън напъха книжните кърпички в джоба на ризата си и слезе от колата. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато се наведе отново. Опитваше се да погледне под таблото, но му беше трудно от това положение. Наложи се да приклекне.
Отново усети тежестта в стомаха си. Изстена тихо, сякаш някой го бе ударил силно с юмрук в корема.