Жиците за запалване висяха свободно. Виждаше се медта в средата и жиците бяха леко извити. Алън знаеше, че това се получаваше, когато са били свързани. Някой бе запалил колата по този начин и при това го бе направил доста професионално. След като паркирал колата, шофьорът бе разделил медните жички и така бе спрял двигателя.
И така истина беше… поне отчасти. Въпросът беше докъде се простираше истината. Все повече го обхващаше чувството, че се приближава съвсем близо до ръба на пропаст.
Той се върна до патрулната кола, качи се, запали и взе в ръка микрофона.
„Кое е истина? — прошепнаха гласовете на разума и установените правила. Господи, този глас направо го влудяваше. — Това същество, което се намираше във вилата на Бомънт до езерото? Да, може би то бе истинско. Този, когото наричаха Джордж Старк, изкарал онова черно Торонадо от обора на Фъзи Мартин? Хайде, Алън!“
Той внезапно разбра две неща, почти едновременно. Първото беше, че ако се обадеше на Хенри Пейтън в управлението на щатската полиция в Оксфорд, както му беше казал Харисън, може би никога нямаше да разбере развръзката на тази история. Лейк Лейн, където се намираше къщата на Бомънтови, беше сляпа улица. От щатската полиция щяха да му наредят да не се приближава сам до къщата, нито един полицай да не се приближава сам, след като вярваха, че мъжът, който държеше Лиз и бебетата като заложници, бе заподозрян в поне десетина убийства. Ще му заповядат да блокира улицата и да не прави нищо, докато не изпратят един взвод коли, хеликоптер, а Алън допускаше и няколко изтребителя и бойни самолета.
Второто беше свързано със Старк.
Те изобщо не мислеха за Старк. Те дори не знаеха за Старк.
Ами ако Старк наистина съществуваше?
В такъв случай, си мислеше Алън, да изпратиш отряд полицаи на Лейк Лейн, които не знаят какво имат насреща си, бе все едно да ги пуснеш в месомелачка.
Постави обратно микрофонът. Той ще отиде и ще отиде сам. Може би правеше грешка, сигурно грешеше, но така ще постъпи. Може би ще трябва да продължи да живее, със спомена за този глупав избор. Бог знаеше, че и преди бе постъпвал глупаво. Но нямаше да може да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на една жена и двете й деца, като се е обадил да поиска подкрепление преди да е разбрал какво е истинското положение на нещата.
Алън запали колата и потегли за Лейк Лейн.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НАШЕСТВИЕТО НА ВРАБЦИТЕ
1.
Тад реши да не минава по магистралата (Старк бе наредил на Лиз да мине оттам и така бе спестил половин час). Така че му оставаха две възможности: или да мине през Луистън-Обърн или през Оксфорд. Ел Ей, както местните хора наричаха Оксфорд, бе много по-голям град, но в него се намираше Главното управление на полицията на щата.
Затова той избра Луистън-Обърн.
Тад чакаше на светофара при Обърн и непрекъснато поглеждаше в огледалото да не би да го преследват полицейски коли. В този момент идеята, която му бе хрумнала за първи път, докато разговаряше с Роули в гробището за коли, се появи в съзнанието му с всички детайли. Връхлетя го така внезапно, сякаш нещо тежко го бе ударило по главата.
Аз съм този, който знае. Те са мои. Аз ги повиках.
„Тук си имаме работа с магия — помисли си Тад — и всеки магьосник, който уважава поне малко себе си трябва да има магическа пръчка. Това и децата го знаят. За щастие знам къде може да бъде намерено подобно нещо. Къде всъщност продават такива работи.“
Най-близкият магазин за канцеларски материали се намираше на Корт Стрийт. Тад се отправи към него. Беше сигурен, че в къщата на езерото имаше моливи Берол Блек Бюти, а също така беше сигурен, че и Старк се е запасил, ала Тад не искаше тях. Искаше моливи, до които Старк никога не се беше докосвал, нито като отделно същество, нито като част от Тад.
Тад намери място за паркиране на половин пресечка от книжарницата, угаси двигателя на „Фолксвагена“ на Роули, който след доста покашляния и разтърсвания най-сетне спря. Слезе от колата. Почувства се по-добре на свеж въздух далеч от миризмата на пурата на Роули.
В книжарницата купи кутия с моливи Берол Блек Бюти. Продавачът с готовност му разреши да използва острилката закачена на стената. Тад подостри шест молива. Нареди ги в джоба на ризата си. Графитите им приличаха на бойните глави на малки, смъртоносни оръжия.
„Абракадабра — помисли си Тад. — Нека веселбата да започне.“
Върна се до колата, качи се, но не потегли веднага. Постоя известно време, потейки се в горещата кола и тананикайки си „Джон Уесли Хардинг“. Беше си спомнил почти всичките думи от песента. На какви невероятни неща беше способен човешкият мозък, когато се окажеше в затруднено положение.