„Това може да се окаже изключително опасно“ — помисли си Тад. Беше разбрал, че не го е толкова грижа какво ще се случи с него. В крайна сметка той бе създал Джордж Старк и той трябваше да понесе отговорността за това. Макар че не беше особено справедливо, тъй като той не бе създал Джордж Старк с лоши намерения. Не можеше да си се представи в роля подобна на тази на известните с позорна слава лекари, господата Джекил и Франкенщайн, въпреки опасността, в която бяха изпаднали децата и жена му. Той не беше се захванал да пише серия романи, за да спечели куп пари, още по-малко пък, за да създаде някакво чудовище. Просто се беше опитал да намери изход от задънената улица, в която се бе озовал. Просто беше искал да намери начин да продължи да пише истории, тъй като именно това го правеше щастлив.
Вместо това бе пипнал някаква извънземна болест. Много болести намираха убежище в телата на хора, които изобщо не заслужаваха да боледуват. Разни болести като церебрална парализа, мускулна дистрофия, епилепсия. Но щом веднъж се разболееше, човек трябваше да се научи да се оправя. Как се казваше онова радиошоу? „Назови го — твое е.“ Но това може да постави в опасност бебетата и Лиз, настоя напълно оправдано вътрешният глас на разума.
Да, обаче и операцията на мозъка може да е опасна… но ако имаш тумор, какво решение би взел?
Той ще те наблюдава. Ще те следи. Моливите няма да го притеснят, дори ще се почувства поласкан. Обаче ако усети, че смяташ да правиш нещо с тях, ако разбере за свирката… ако се досети за врабците… божичко, дори само ако подуши, че има нещо особено… тогава ще загазя лошо.
„Но може и да свършат работа — противопостави се друг глас в съзнанието му — За бога, знаеш, че ще свършат работа.“
Да. Знаеше. А и дълбоко в себе си съзнаваше, че не му оставаше нищо друго. Той запали колата и потегли за Касъл Рок.
Петнадесет минути по-късно Тад вече бе оставил Обърн зад гърба си и пътуваше на запад в посока към езерата.
2.
Докато изминаваха последните четиридесет мили до вилата, Старк непрекъснато говореше за „Стоманената машина“, книгата, в чието написване той и Тад щяха да си сътрудничат. Той помогна на Лиз с бебетата, но едната си ръка държеше свободна, близо до пистолета, пъхнат в колана му, докато Лиз отключи вратата на вилата. Тя се надяваше, че ще види други коли пред къщите на Лейк Лейн, че ще чуе гласове или инструменти, ала единственият шум идваше от бръмченето на мотора на Торонадото и сънливото жужене на насекомите. Сякаш наистина копелето имаше дяволски късмет.
През цялото време докато разтоварваха багажа от колата и го вкарваха вътре, Старк не спря да говори. Не млъкна дори и когато преряза с бръснача си всички телефонни кабели освен един. На всичкото отгоре книгата наистина звучеше интересно и това беше най-отвратителното. Книгата можеше наистина да бъде страхотна, можеше да се окаже толкова добра, колкото „Пътят на Машин“, дори и по-добра от нея.
— Трябва да отида до банята — прекъсна го тя, когато внесоха багажа вътре.
— Добре — отвърна кротко той. След като пристигнаха, той свали очилата си и сега тя извърна поглед от него. Не можеше да понесе вида на кръвясалите му, разкапващи се очи. — Ще те придружа.
— Предпочитам да съм сама, когато се облекчавам в тоалетната. Нима с тебе не е така?
— На мене ми е все едно — отвърна Старк със спокоен и весел тон. Откак бяха потеглили по магистралата при Гейтс Фал, той се намираше в това настроение и имаше вид на човек, който е вече абсолютно сигурен, че всичко ще бъде тип-топ.
— Но на мене не ми е — каза тя, сякаш говореше с особено тъпо хлапе. Почувства как ръцете й се свиват в юмруци. Представи си как издира очите му от разядените кухини… Ала когато пое риска да го погледне видя насмешливото изражение на лицето му и осъзна, че той бе разбрал какво си мислеше и изпитваше тя.
— Ще стоя на вратата — каза той с престорена покорност. — Ще бъда добро момче. Няма да надничам тайно.
Бебетата лазеха насам-натам по пода. Те бяха въодушевени, в чудесно настроение и бъбреха весело. Явно се радваха, че се намират тук, въпреки че бяха идвали във вилата само веднъж през един дълъг, зимен уикенд.
— Не могат да останат сами — каза Лиз. — Банята се намира до голямата спалня. Ако останат сами, ще направят беля.
— Няма проблем, Бет — каза Старк и с огромна лекота взе по едно бебе във всяка ръка. До тази сутрин тя си мислеше, че ако някой друг освен нея и Тад направеше нещо подобно, Уенди и Уилям щяха да се разреват с пълно гърло. Но когато Старк ги взе от пода, те само се разсмяха весело, сякаш това беше най-забавното нещо под слънцето. — Ще ги оставя в спалнята и ще гледам тях, вместо теб. — Той се обърна и я изгледа с леден поглед. — Няма да ги изпускам от очи. Не бих искал нещо да им се случи, Бет. Харесват ми. Ако нещо им се случи, вината няма да е моя.