Лиз започна да извива китките си. Той бе омотал лепенката много умело и в началото й се стори, че няма да успее да я охлаби. Още по-малко вероятно беше, че ще успее да освободи ръцете си.
Но скоро почувства, че се охлабва и започна да извива още по-усърдно китките си, задъхвайки се.
Уил допълзя до нея, сложи ръцете си на крака й и я погледна въпросително.
— Всичко ще бъде наред — каза тя и му се усмихна.
Уил също й се усмихна и продължи да пълзи, търсейки сестра си. Лиз отметна мокър от пот кичур коса от лицето си и продължи да върти китките си наляво-надясно, наляво-надясно.
3.
На Алън му се струваше, че на Лейк Лейн няма абсолютно никой… поне дотам, докъдето той се осмели да влезе с колата. Спря пред шестата къща от началото на улицата. Помисли си, че може да продължи още малко по-нататък. Нямаше начин да чуят бръмченето на мотора от къщата на Бомънтови — цели два хълма го деляха от нея. Но все пак реши да бъде предпазлив. Той спря пред къщата, с формата на буква А, собственост на семейство Уилямс от Лин, Масачузетс. Паркира върху килим от иглички под един стар бор, изгаси мотора и слезе от колата.
Погледна нагоре и видя врабчетата.
Бяха накацали по покрива на къщата на Уилямс. И по високите клони на дърветата наоколо. Други стояха на камъните до брега на езерото. Търсеха си място и на пристана на Уилямс. Бяха толкова много, че не можеше от тях да види гората. Бяха стотици.
Не издаваха никакъв звук, само го гледаха с малките си, черни очички.
— Господи — прошепна Алън.
Чуваха се щурците във високата трева, израсла около основите на къщата, тихия плисък на водата в пристана, и бръмченето на някакъв самолет, който летеше на запад към Ню Хампшир. Всичко останало бе притихнало. Не се чуваше дори и бръмчене на моторна лодка по езерото.
Само птиците.
Всичките тези птици.
Алън усети как страхът обхваща тялото му със стъклени пипала. Той бе виждал ята от врабци през пролетта и есента, ята от по сто или двеста птици. Но никога през живота си не бе виждал нещо подобно.
„За Тад ли са дошли… или за Старк?“
Той погледна към микрофона в колата, чудейки се дали все пак не трябва да се обади. Всичко тук беше прекалено странно, излизаше извън всякакъв контрол.
„Ами ако излетят изведнъж? Ако той е тук, и слухът му е толкова остър, колкото твърди Тад, ще ги чуе. Ще ги чуе съвсем ясно.“
Алън тръгна. Птиците не помръднаха… ала още едно ято долетя и се настани по дърветата. Сега го заобикаляха от всички страни. Гледаха го, както коравосърдечните съдебни заседатели гледат убиеца на подсъдимата скамейка. Само пътят беше още чист.
Алън реши да тръгне по него.
Една мрачна мисъл, почти предчувствие, му мина през ума. Това може би щеше да се окаже най-голямата професионална грешка в живота му.
„Просто ще огледам мястото — помисли си той. — Ако птиците не литнат, а изглежда нямат такова намерение, нищо няма да ми се случи. Ще мина по тази алея, ще пресека улицата и през гората ще стигна до къщата на Бомънт. Ако Торонадото е там, ще го видя. Ако видя колата, може да видя и него. А ако го видя, поне ще знам какво имам насреща си. Ще знам дали е Тад или… някой друг.“
Мина му и друга мисъл. За това Алън не смееше дори да се замисли, да не би да предизвика съдбата. Ако успееше да види собственика на черното Торонадо, можеше да успее да стреля в него. Можеше да го улучи и с това всичко щеше да приключи. Ако станеше така, щяха да му дръпнат едно хубаво конско от щатската полиция, задето е нарушил изричните им заповеди. Ала Лиз и бебетата щяха да са в безопасност и това беше единственото, което го вълнуваше сега.
Още врабчета долетяха съвсем безшумно. Покриваха като с килим асфалтовата алея, която водеше към къщата на Уилямс. Едно кацна буквално на пет стъпки от крака на Алън. Алън уж понечи да го ритне и после съжали, очаквайки, че то и цялото чудовищно ято ще отлетят към небето.
Ала врабчето само подскочи. Това беше всичко.
Друго врабче кацна на рамото на Алън. Той не можеше да повярва на очите си. Замахна внимателно с ръка и то скокна в дланта му. Клъвна го един-два пъти… Алън се наведе с разтуптяно сърце. Птичето скочи от ръката му, размаха крилца и кацна на алеята при своите. Погледна го с блестящите си очи, лишени от всякакъв разум.
Алън преглътна шумно.
— Какво представлявате вие? — промълви той. — Какво чудо сте вие, за бога?
Врабчетата само го гледаха. Сега всички борове и кленове, до които му стигаше погледа, от тази страна на езерото бяха отрупани с птици. Алън чу как някакъв клон се пропука под тежестта им,
„Костите им са кухи — помисли си. — Не тежат почти нищо. Колко ли много трябва да са, за да могат да прекършат такъв клон?“