Не знаеше и не искаше да разбере.
Алън откопча кобура на своя тридесет и осем калибров и се изкачи по стръмната алея на Уилямс, отдалечавайки се от врабците. Когато стигна до Лейк Лейн — прашен, третокласен път с трева между коловозите, лицето му беше мокро от пот, а ризата му бе залепнала за гърба. Огледа се. Пътят, по който бе минал току-що, бе отрупан с врабци. Те бяха накацали и върху капака на колата му и върху багажника и върху бурканите отгоре. Но все още не бяха стигнали дотам, където се намираше той.
„Като че ли не искат да се приближават много… поне за момента — помисли си той. — Това като че ли е сборното им място.“
Скри се зад един храст от смрадлика, като се надяваше, че той ще му осигури достатъчно прикритие и огледа пътя в двете посоки. Нямаше жива душа, само врабците, но те бяха зад него на склона, където се намираше къщата на Уилямс с островърхия покрив. Не се чуваше никакъв звук освен щурците и комарите, които бръмчаха около лицето му.
Това беше добре.
Алън претича през улицата като войник във вражеска територия, свил глава между раменете си. Прескочи обраслата с плевели и пълна с камъни канавка на отсрещната страна и се изгуби в гората. След като вече бе намерил укритие сред дърветата, единствената му задача бе да стигне колкото се може по-тихо и по-бързо до вилата на Бомънтови.
4.
Източният бряг на езерото се намираше в подножието на висок и стръмен хълм. Лейк Лейн прекосяваше хълма надлъж. Повечето от къщите бяха разположени по-надолу, така че от мястото където се намираше — на около двадесет ярда над пътя, Алън можеше да види само покривите им. Някои от къщите изобщо не се виждаха. Но самият път и отклоненията за къщите той виждаше добре. Нямаше опасност да сбърка вилата на Бомънтови, стига да броеше внимателно.
Той спря, когато стигна до петото отклонение след дома на Уилямс. Погледна зад гърба си, за да види дали го следваха врабците. Това предположение беше налудничаво и все пак логично. Ала от тях нямаше и следа и тогава му мина мисълта, че може би те бяха халюцинация, която се дължеше на преумората му.
„Я забрави това — помисли си. — Не ти се е сторило така. Те бяха там… и още са там.“
Той погледна надолу към алеята, която водеше към къщата на Бомънтови, но от това място не можеше да види нищо. Приведе се и започна да се спуска бавно. Движеше се много тихо и тъкмо се поздрави за това постижение, когато Джордж Старк опря пистолет в лявото му слепоочие и каза:
— Само ако мръднеш, приятелче, по-голямата част от мозъка ти ще се озове на дясното ти рамо.
5.
Алън извърна главата си бавно, изключително бавно.
Това, което видя, почти го накара да съжали, че не се е родил сляп.
— Сигурно няма да ме искат на корицата на списание „Вог“, а? — попита Старк. Хилеше се насреща му. И най-широката усмивка не би могла да разкрие толкова много зъби и дупки от изпадалите зъби, както тази. Лицето му бе покрито с рани. Кожата му сякаш се белеше и оголваше плътта. Ала това не беше всичко и не това накара стомахът на Алън да се преобърне от ужас и отвращение. Имаше нещо нередно в строежа на черепа му. Сякаш лицето не просто се разлагаше, а претърпяваше някаква отвратителна мутация.
И въпреки всичко Алън добре знаеше кой беше човекът с пистолета.
Косата му, наподобяваща стара перука нахлупена върху сламената глава на бостанско плашило, беше руса. Раменете му бяха широки колкото на играч на ръгби заедно с подплънките. Стоеше в арогантна поза. Тялото му сякаш бе в непрекъснато движение, въпреки че стоеше неподвижен. Той погледна Алън добродушно.
Това беше човекът, който не можеше да съществува, който никога не бе съществувал.
Това беше мистър Джордж Старк, жестокото копеле от Оксфорд, Мисисипи.
Всичко беше истина.
— Добре дошъл на празненството, брато — каза благо Старк. — Движиш се доста безшумно за такъв едър човек. За малко да те изпусна, а те търся от доста време. Хайде да идем в къщата. Искам да те запозная с малката женичка. Ако направиш една погрешна стъпка, смятай себе си за мъртъв, а също и нея, и сладките дечица. Нямам какво да губя на този свят. Вярваш ми нали?
Старк се захили и отвратителното му, разлагащо се лице се разкриви още повече. Щурците продължиха да свирят в тревата. От езерото долетя сладкия, пронизителен вик на гмуркача. С цялото си сърце Алън искаше да е тази птица, защото като погледна в оголените очни ябълки на Старк той видя само смърт и… абсолютна празнота.
Изведнъж осъзна с пълна яснота, че никога повече не ще види жена си и синовете си.