— Вярвам — отвърна той.
— Хвърляй патлака и да тръгваме.
Алън направи, каквото се искаше от него. Старк го следваше отзад. Заслизаха надолу към пътя. Пресякоха го и продължиха по наклонената алея, която водеше към къщата на Бомънтови. Къщата бе издадена напред към водата, построена върху дървени подпори, подобно на наколна къща на брега на Малибу. Доколкото Алън можеше да види, наоколо нямаше врабчета. Абсолютно никакви врабчета.
Торонадото беше паркирано до вратата, като черен, блестящ тарантул на късното, следобедно слънце. Приличаше на куршум. Алън изпита лека изненада, когато видя лепенката на задната броня. Всичките му чувства бяха някак притъпени, сякаш всичко това преживяваше насън и скоро щеше да се събуди.
„Не бива да мислиш така — предупреди той сам себе си. — Това ще стане причина да те убият.“
Тази мисъл беше почти смешна, като се имаше предвид, че той вече беше отписан. Само преди малко се спускаше към къщата на Бомънт, с намерението да се промъкне незабелязано като нинджа, да хвърли един поглед, да види как стоят нещата… и хоп! изведнъж Старк допря дуло в ухото му и му нареди да хвърли пистолета си. И всичко отиде напразно.
„Не го чух. Дори не го усетих. Хората казват, че се движа много тихо, обаче тоя ме накара да се чувствам като с два леви крака.“
— Харесва ли ти возилото ми? — попита Старк.
— Мисля, че то би се харесало на всеки полицай в Мейн в този момент, защото всички го търсят.
Старк се засмя весело.
— Как ли пък да не ти повярвам? — Алън почувства дулото във врата си. — Влизай, добро ми старо приятелче. Само Тад чакаме. Когато Тад пристигне, ще сме готови за малко рокендрол.
Алън погледна свободната ръка на Старк и видя нещо изключително странно — нямаше никакви линии върху дланта му. Никакви линии.
6.
— Алън! — извика Лиз. — Добре ли си?
— Ами, да, ако е възможно човек да се чувства като абсолютен глупак и да е добре.
— От теб не можеше да се очаква да повярваш — каза кротко Старк. Той посочи ножицата, която бе свалил от пликчетата на Лиз. Беше я оставил на нощната масичка до широкото легло, за да не могат да стигнат до нея бебетата. — Освободи я, полицай Алън. Но няма защо да прерязваш лепенките на ръцете й. С тях май вече почти се е справила. Да не би да сте Началник на полицията?
— Шериф съм — отвърна Алън и си помисли: „Та той знае това. Той ме познава, защото Тад ме познава: шериф Алън Пангборн от Касъл Каунти. Но дори и когато владее положението, не издава всичко, което знае. Хитър е като невестулка, която успешно си изкарва прехраната в кокошарниците.“
За втори път почувства със сигурност, че смъртта му е близо. Опита се да мисли за врабците, защото те бяха единственото нещо в този кошмар, за което Джордж Старк не знаеше. Но веднага промени решението си. Тоя беше прекалено проницателен. Ако започнеше да се надява на нещо, Старк щеше да разбере по очите му… и щеше да иска да разбере какво е то.
Алън взе ножицата и освободи Лиз. Тя започна да отвива сама лейкопласта от китките си.
— Какво ще ми направиш? — попита тя разтревожено Старк. Стоеше с протегнати напред ръце, сякаш червените следи от лепенките, можеха да го омилостивят.
— Нищо — отвърна той, с лека усмивка. — Не мога да те виня, че постъпваш по напълно естествен за ситуацията начин, нали, скъпа Бет?
Тя му хвърли изплашен и отвратен поглед и взе близнаците. Попита Старк дали може да ги занесе в кухнята и да им даде нещо за ядене. Те бяха спали по целия път, докато Старк паркира откраднатото „Волво“ на Кларкови на отбивката край пътя. Сега бяха оживени и игриви.
— Естествено. — Старк беше пак във весело и оптимистично настроение… обаче държеше пистолета си в ръка и очите му непрекъснато следяха движенията на Лиз и Алън. — Защо не отидем всичките долу? Искам да си поговоря с шерифа.
Те слязоха в кухнята и Лиз започна да приготвя нещо за ядене на бебетата. Алън хвърли поглед към близнаците. Те бяха много сладки, като две зайчета. Докато ги гледаше Алън си спомни за времето, когато той и Ани бяха млади и Тоби, сега ученик в гимназията, беше още в пелени, а Тод изобщо не беше роден.
Те пълзяха щастливи насам-натам и от време на време трябваше да ги вдигне и премести, да не би той или тя да си ударят главата в крака на някой стол или в пластмасовата маса.
Докато наглеждаше бебетата, Старк говореше на Алън.
— Мислиш си, че ще те убия — каза той. — Няма смисъл да отричаш, шерифе, мога да позная по очите ти. Това изражение ми е познато. Мога да те излъжа и да не казвам това, но едва ли ще ми повярваш. И ти самият имаш известен опит в тази област, не съм ли прав?