Той не знаеше дали това е вярно, но откри нещо, което му подейства изключително освобождаващо. Хич, не му пукаше. Беше му омръзнало да мисли, да мисли и да не разбира нищо. Беше му омръзнало и да се страхува, като човек, който започва да подозира, че се е изгубил в пещера, в която е влезнал на шега.
„Престани да мислиш. Това е разрешението.“
Това сигурно беше вярно. Не знаеше дали ще успее… но възнамеряваше да опита. Той протегна ръка много бавно, взе формуляра и започна да го къса на парчета. Миш-машът от разбъркани думи започна да изчезва. Взе късчетата по дължина скъса ги още веднъж и ги хвърли в кошчето за боклук, а те се разпиляха като конфети върху останалия боклук. Той седя, втренчен в късчетата хартия почти две минути, очаквайки да се сглобят отново и да кацнат на бюрото му, като образите на филмова лента, която се движи в обратна посока.
Най-накрая вдигна кошчето за боклук, отиде в края на коридора до шахтата от неръждаема стомана, която беше до асансьора. На нея имаше надпис „пещ за изгаряне на боклуци“.
Той отвори вратата и изсипа боклука в черния улей.
— Готово — каза той в необичайната лятна тишина в сградата на факултетите по математика и английски. — Всичко изгоря.
„Тук долу наричаме това смляно месо.“
— Тук горе пък го наричаме конски фъшкии — промълви той и се върна обратно по коридора в кабинета си с празното кошче.
Всичко изгоря. Надолу по улея в небитието. А до излизането на резултатите от болницата или до следващия транс, загуба на съзнание, или извършване на действия, за които впоследствие нищо не си спомняше, той възнамеряваше да си мълчи. Да не казва абсолютно нищо. Най-вероятно думите, които бяха написани на листа, бяха плод на собственото му съзнание, както съня със Старк и празната къща нямаше нищо общо с убийството на Хомър Гамаш и на Фредерик Клоусън.
„Тук долу в Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“
Това не значи абсолютно нищо — каза Тад натъртено, с равен глас… но когато си тръгна от университета, той почти тичаше.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЕСТРИЧКАТА
Тя усети, че нещо не е наред още, когато се опита да пъхне ключа в секретната ключалка на вратата на апартамента си, но вместо той да се плъзне леко и да се чуе познатото, успокояващо щракане, самата врата се открехна. Тя изобщо не се запита как е могла да постъпи толкова глупаво, да отиде на работа без да заключи вратата, та господи, Мириам, това беше все едно да закачиш бележка на вратата си: ЗДРАВЕЙТЕ, КРАДЦИ, ДЪРЖА ПАРИТЕ СИ В КРЪГЛАТА КУПА НА НАЙ-ГОРНАТА КУХНЕНСКА ПОЛИЦА.
Изобщо не се запита, защото, ако си живял в Ню Йорк шест или дори четири месеца, не можеш да направиш такова нещо. Може да заключваш вратата си, само когато заминаваш на почивка, ако живееш в гората или да забравиш понякога да я заключиш, ако живееш в някое малко градче като Фарго, Северна Дакота или Еймс, Айова. Обаче след като си поживял известно време в червясалия, стар град Биг Апъл („Голямата ябълка“ Big Apple (англ.) — прозвище на Ню Йорк, дадено му от джаз музикантите през 1920-те години. Бел. прев.), заключваш вратата дори и само ако излизаш, за да занесеш чаша захар на съседа си. Да забравиш да заключиш, бе все едно да издишаш и да забравиш да вдишаш. Градът е пълен с музеи и галерии, но и с наркомани и психопати, затова не бива да се поемат никакви рискове. Освен ако не си абсолютен глупак, а Мириам не беше такава. Е, може би беше малко наивна, но не и глупава.
Затова тя разбра, че нещо не е наред. И макар да беше сигурна, че крадците, които бяха разбили апартамента й и отмъкнали всичко, което можеше да се отмъкне (да не говорим за осемдесетте или деветдесетте долара в купата в кухнята… а може би и самата купа — тя и заслужаваше да я отмъкнат) са си отишли преди три-четири часа, все пак можеше още да са тук. Това трябва да е първото ти предположение, както и първият урок за всяко момче, на което му подаряват истински пистолет, е винаги да приема, че пистолетът е зареден, дори и в момента, когато го разопакова, да допуска, че е зареден.
Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка. Ключовете й паднаха на мокета в коридора.
Мириам Каули отвори уста, за да извика. Едрият, рус мъж бе стоял зад вратата и бе чакал търпеливо повече от четири часа, без да пие кафе, без да пуши цигари. Пушеше му се, но ще запали след като приключи с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да го издаде. Нюйоркчаните са като малки животинки, които се крият под шубраците с наострени сетива за всяка опасност, дори и в миговете, когато мислят, че се забавляват.