И ако беше жива, естествено.
Той се наведе и целуна бузата на Мириам.
— Лека нощ, сестричке — каза той и излезе от апартамента.
Мъжът от отсрещната страна на коридора пак гледаше зад вратата.
Когато видя високия, изцапан с кръв мъж да излиза от апартамента на Мириам, той тресна вратата и я заключи.
„Разумно — помисли си Джордж Старк, крачейки по коридора към асансьора. — Съвсем разумно.“
А той трябваше да бърза. Нямаше време за мотаене.
Имаше и друга работа за вършене тази вечер.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪЛНА ПАНИКА
1.
В продължение на няколко минути, Тад никога не успя да определи колко точно, той бе обхванат от такава паника, че беше направо парализиран. Цяло чудо беше, че можеше да диша. По-късно си мислеше, че почувства нещо подобно, когато беше на десет години и реши заедно с двама свои приятели да отиде да поплува. Беше средата на май. Никой от тях не беше плувал толкова рано през пролетта, обикновено тръгваха поне три седмици по-късно, но все пак идеята им се стори добра. Денят беше ясен и доста горещ за Ню Джърси, температурата беше около двадесет и пет градуса. Тримата отидоха до Лейк Дейвис, както иронично наричаха малкото езерце на около миля от дома на Тад в Бергенфийлд. Той се съблече пръв, обу си банските и беше пръв във водата. Направо се изстреля като гюле от брега. И досега си мислеше, че тогава беше много близо до смъртта, точно колко близо не искаше и да знае. Въздухът беше топъл, както в разгара на лятото, но през онзи ден водата беше студена, както в началото на зимата, преди ледът да е сковал повърхността й. За момент нервната му система засече. Дъхът му спря, сърцето му замръзна на място и когато изскочи над водата, той се чувстваше като кола с изтощен акумулатор, която спешно се нуждае от начален тласък, но няма кой да се притече на помощ. Той помнеше колко ярка беше слънчевата светлина, как блещукаха хиляди златисти искри на тъмносинята повърхност, помнеше Хари Блек и Ранди Уистър на брега. Хари, който смъква избелелия си анцуг от едрите си задни части и Ранди, който стои гол с бански в ръка и извиква: „Как е водата, Тад?“ в момента, в който Тад се появява над водата. Но единствената му мисъл тогава беше: „Умирам. Ето ме тук на слънце, с двамата ми най-добри приятели след училище и нямам домашно и рано довечера ще дават «Мистър Бландингс построява къщата на мечтите си» и мама каза, че мога да ям пред телевизора, но аз никога няма да го видя, защото ще съм мъртъв.“
До преди секунда, да си поеме въздух бе най-простото и лесно нещо, а сега чувстваше сякаш някой е напъхал чорап в гърлото му и не може да го избута нито навътре, нито навън. Сърцето в гърдите му беше като малък, студен камък. И внезапно всичко премина. Той си пое дълбоко огромна глътка въздух, по кожата на цялото му тяло пролазиха студени тръпки и той отвърна на въпроса на Ранди без да мисли, със злонамереността характерна за малките момчета:
— Водата е чудесна! Не е много студена! Скачайте!
Едва години по-късно осъзна, че можеше да убие единия от тях, а даже и двамата, както за малко щеше да стане с него.
Така се чувстваше и сега. Цялото му тяло беше вцепенено, както тогава. В армията имаха един специален израз за това състояние: заклещване при чукане. Да, добре казано. Що се отнася до терминологията, армията си я бива. Той седеше в точно такова състояние на заклещване. Седеше не в креслото, а върху него, наведен напред със слушалката в ръка, с поглед вперен в мъртвия екран на телевизора. Смътно усещаше, че Лиз е застанала на вратата и го пита кой се обажда и дали всичко е наред. Той се чувстваше точно както онзи ден на Лейк Дейвис, сякаш имаше мръсен, памучен чорап в гърлото си, който не помръдваше ни напред, ни назад. Всички връзки между сърцето и мозъка му бяха прекъснати. Съжалявам за това непредвидено прекъсване, връзката ще бъде възстановена колкото е възможно по-скоро, ако изобщо бъде възстановена, но все едно, пожелаваме ви приятно прекарване в Ендсвейл, едно красиво място — последната спирка на всички влакове.
Внезапно всичко премина, както се беше случило и предишния път и той си пое въздух с хриптене. След два бързи, галопиращи удара, сърцето му затуптя равномерно, въпреки че все още биеше прекалено бързо.
Този писък. Свети боже, този писък!
Лиз тичаше към него и той осъзна, че е издърпала слушалката от ръката му, едва когато я чу да вика: „Ало!“ и „Кой е?“ отново и отново. Но като чу сигнала на прекъснатата линия тя постави слушалката на мястото й.
— Мириам — успя да каже той най-сетне, когато Лиз, се обърна към него. — Беше Мириам. Тя пищеше.