„Освен в книгите, никого не съм убивал.
Врабчетата летят.
Тук долу, го наричаме смляно месо.
Тук долу е Ендсвейл.
Ще мръдна малко на север, брато. Ти трябва да ми изфабрикуваш алиби, защото отивам на север. Ще си резна малко месце.“
— Мириам? Пищеше ли? Мириам Каули? Тад, какво става!
— Това е той — каза Тад. — Знаех, че е той май още от самото начало, а днес… следобед… пак имах…
— Какво? — Тя разтриваше с пръсти врата си от двете страни. — Транс? Загуби съзнание ли?
— И двете. Първо врабчетата. Написах един куп глупости на един лист, докато не бях на себе си. Изхвърлих го, но името беше на листа, Лиз, името на Мириам беше част от това, което написах, когато не бях… и…
Той млъкна. Очите му се разширяваха все повече.
— Какво? Какво стана, Тад? — Тя раздрусваше ръката му. — Какво стана’?
— Тя има един плакат в хола си — каза той. Собственият му глас му се струваше чужд, сякаш идваше отдалече, от домофон, например. — Плакат от един бродуейски мюзикъл — „Котките“. Видях го, когато бях там последния път. „Котките, Сега и Завинаги“. И това написах. Написах го, защото той е бил там, значи, аз съм бил там, част от мене е гледала с неговите очи…
Той я погледна, погледна я с големи, големи очи.
— Това не е никакъв тумор, Лиз. Поне, не е в моето тяло.
— Нямам представа за какво говориш! — почти изкрещя Лиз.
— Трябва да се обадя на Рик — промълви той. Една част от мозъка му сякаш се бе отделила и работеше блестящо. В нея изникваха ярки образи и символи. Това му се случваше понякога, докато пишеше, но за първи път му се случваше в действителния живот. „Писането част ли е от действителния живот?“ запита се той внезапно. Май не беше, по-скоро беше нещо като антракт.
— Тад, моля те!
— Трябва да предупредя Рик. Може да е в опасност!
— Тад не говориш свързано!
Разбира се, че не говореше. Ако се опиташе да й обясни всичко, щеше да изглежда още по-неразбираемо… А докато той споделяше страховете си с Лиз, с което вероятно нямаше да постигне нищо, освен да я накара да се замисли за колко време може да се издаде свидетелство за невменяемост, Джордж Старк може би прекосяваше деветте пресечки в Манхатън, които деляха Рик от апартамента на жена му. Седнал отзад в някое такси или зад кормилото на открадната кола, а дори и зад кормилото на черното си Торонадо от съня на Тад… Ако ще се отдава на лудостта, то защо по дяволите не махне с ръка и не отиде докрай? Седи си в колата, пуши и се приготвя да убие Рик, така както е убил Мириам.
А дали я е убил?
Може би само я е изплашил, оставил я е разстроена и в шоково състояние. Или може би я е наранил, като се замисли това изглежда по-вероятно. Какво му беше казала тя? „Не позволявай да ме реже отново. Не позволявай на лошия човек да ме реже отново!“ А и на листа беше написал „режа“, а също и… нали пишеше и „свършва“?
Да, да пишеше, но това беше от съня му, нали? Това беше свързано с Ендсвейл, там където свършва железопътната линия… не беше ли така?
Той се молеше да е така.
Трябваше да й се притече на помощ или поне трябваше да опита, а трябваше и да предупреди Рик. Но ако му се обадеше и му кажеше да внимава, това щеше да е като гръм от ясно небе за Рик и той щеше да иска да знае причината. „Какво не е наред, Тад? Какво се е случило?“
И ако дори само споменеше името на Мириам, Рик щеше да скочи и да се завтече към апартамента на Мириам, защото той още държеше на нея. Страшно много държеше. Тогава може би той щеше да я открие… нарязана на парчета (част от съзнанието му се опитваше да избяга от тази мисъл, от този образ, но останалата част беше безмилостна и насила му рисуваше образа на хубавата Мириам, нарязана на късове месо като на месарски тезгях).
А може би и Джордж Старк разчиташе точно на това. Глупавият Тад изпраща Рик право в капана. Глупавият Тад ще свърши основната работа.
„Ама не върша ли аз основната работа вместо него през цялото време? Нали за това са псевдонимите, за бога?“
Той усети, че отново блокира, че мислите му се влачат със скоростта на спънат кон, че отново изпада в това състояние на заклещване при чукане, а не можеше да си позволи това, точно сега не можеше да си го позволи.
— Тад, моля те! Кажи ми какво става!
Той си пое дълбоко въздух и сграбчи студените й ръце в своите изстинали ръце.
— Беше същият човек, който е убил Хомър Гамаш и Клоусън. Той беше при Мириам. Той я… заплашваше. Надявам се да е спрял дотам. Не знам. Тя викаше. Линията прекъсна.
— О, Тад! Господи!
— Нямаме време сега да изпадаме в истерия — каза той и си помисли „макар че бог ми е свидетел, част от мене би искала да изпадне в истерия.“ — Качи се горе. Вземи си бележника с адресите. Нямам адреса и телефона на Мириам в моя бележник. Мисля, че ти го имаш.