— Какво искаше да кажеш, че си знаел от самото начало?
— Нямаме време сега за това, Лиз. Иди донеси бележника си с адресите. Бързо! Хайде!
Тя се поколеба още минута.
— Тя може да е в опасност! Тръгвай!
Лиз се обърна и изтича навън. Той чу бързите й, леки стъпки нагоре по стълбите и се опита да събере мислите си отново.
Не се обаждай на Рик. Ако това е капан, обаждането на Рик е погрешен ход.
Добре, дотук добре. Не е много, но е добре за начало. Тогава, на кого да се обади?
На полицейското управление на Ню Йорк Сити? Не, те ще имат да му задават въпроси, които ще отнемат много време, като например, защо някакъв си човек от Мейн се обажда, за да съобщи за престъпление извършено в Ню Йорк. Не на тази идея. Още един погрешен ход.
Пангборн.
Мозъкът му се вкопчи в това име. Ще се обади първо на Пангборн. Трябва много да внимава какво ще му каже, поне за момента. Какво ще реши да му каже или да не му каже по-нататък, за загубата на съзнание, за врабчетата, за Старк, щеше да се разбере от само себе си. Засега, Мириам стоеше на първо място. Ако Мириам беше още жива, макар и ранена, не си струваше да усложнява положението с неща, които биха могли да забавят Пангборн. Именно той щеше да се обади на ченгетата в Ню Йорк. Ако им съобщеше някой техен събрат, та макар и от Мейн, щяха да действат по-бързо и да задават по-малко въпроси.
Мириам е на първо място. Да се моли на бога тя да вдигне слушалката.
Лиз се втурна обратно в стаята с бележника си с адресите. Лицето й беше така бледо, както когато успя да изкара Уенди и Уилям на белия свят.
— Ето го — каза тя. Дишаше тежко, почти се задъхваше.
„Всичко ще се оправи,“ мислеше да й каже, но си замълча. Не искаше да казва нещо, което можеше да се окаже лъжа… а и писъкът на Мириам подсказваше, че нещата бяха преминали фазата, когато са поправими. Поне за Мириам, те може би вече бяха непоправими.
„Тук има един човек, тук има един лош човек.“ Тад се сети за Джордж Старк и потрепери леко. Той наистина беше лош човек. Тад знаеше това по-добре от всеки друг. Нали той самият бе създал Джордж Старк?
— Ние сме добре — каза той на Лиз. Това поне беше вярно. „Засега“, прозвуча настоятелен шепот в съзнанието му. — Вземи се в ръце, бейби, ако можеш. Няма да помогнем на Мириам с припадъци и истерия.
Тя седна, с изпънат като бастун гръб, гледайки го втренчено, безмилостно прехапвайки със зъби долната си устна. Той започна да набира телефонния номер на Мириам. Натисна два пъти втората цифра с разтрепераните си пръсти. „Много те бива да казваш на хората да се вземат в ръце.“ Пое си дълбоко въздух, задържа го за момент, натисна копчето и започна да набира отново, като се стараеше да го прави по-бавно. Натисна последното копче и се заслуша в щракането, което показваше, че връзката е направена.
„Господи, нека да е добре, дори и да не е съвсем добре, ако това не е по Твоите сили, нека поне да е дотолкова добре, че да вдигне слушалката. Моля те.“
Но телефонът изобщо не звънеше. Чуваше се само настойчивия сигнал за заето — „ту-ту-ту“. Може би наистина беше заето, може би звънеше на Рик или в болницата. А може би телефонът беше изключен.
Имаше и друга възможност, обаче, помисли си той, като прекъсна връзката. Може би Старк беше откъснал жицата. Или може би
(не позволявай на лошия мъж да ме реже отново)
той я бе прерязал.
Както бе постъпил и с Мириам.
„Бръснач,“ помисли си Тад и потрепери целия. Това беше още една дума от миш-машът, който беше написал на листа следобеда. „Бръснач“.
2.
През следващия половин час, той сякаш изпита същото усещане за сюрреалистична заплаха, което бе изпитал, когато се появи Пангборн с двамата щатски полицаи, за да го арестува за убийство, за което дори не беше чувал. Не чувстваше нещо да го заплашва лично, поне не чувстваше да е надвиснала непосредствена заплаха над него. Подобно беше усещането да вървиш из тъмна стая изпълнена с тънки паяжини, които докосват лицето ти, гъделичкат те, но постепенно започват да те влудяват, защото ти убягват с шепот всеки път, когато протегнеш ръка към тях.
Той отново набра телефонния номер на Мириам и когато отново му даде заето, прекъсна линията и се поколеба за миг дали да се обади на Пангборн или на някой техник в Ню Йорк да провери телефона на Мириам. Нямаха ли начин да определят дали някой говори, дали е изключен телефона или пък не е в изправност по някаква друга причина? Той смяташе, че могат, но важното в случая беше, че връзката му с Мириам беше прекъсната и той не можеше да се свърже с нея. Все пак, можеха да разберат, Лиз можеше да разбере, ако имаха два телефона, вместо един. Но защо нямаха два телефона? Това беше глупаво, нали?