— Пресвети боже! — извика Риджуик. Тад чу някакво издумтяване и си представи как Риджуик сваля краката си от бюрото си или, по-скоро, от бюрото на Пангборн на земята и сяда изпънат на стола. — Бомънт, а не Боуман!
— Да и…
— О, Юда! Юда Искариотски! Шерифът, Алън, каза, че ако вие се обадите, трябва веднага да ви свържа с него!
— Хубаво. Сега…
— Юда Искариотски! Ама аз съм абсолютен тъпак!
Тад, който не можеше да не се съгласи с него, каза:
— Моля ви, дайте ми телефона му. — Той се въздържа да не изкрещи, черпейки от някакви неподозирани за самия него резерви.
— Разбира се. Секунда само. Ъ ъ… — настъпи мъчителна пауза. Минаха само секунди, но на Тад му се стори, че през това време можеха да се построят пирамидите. Да се построят и да се разрушат. А през цялото това време, животът може би напуска Мириам, която лежи на килима в хола на петстотин мили от него. „Аз може би я убих — помисли си Тад — като реших да се обадя на Пангборн и попаднах на този идиот по рождение, вместо да се бях обадил на полицейското управление на Ню Йорк. Или на 911. Точно това трябваше да направя: да се обадя на 911 и да оставя проблема в техните ръце.“
Но тази възможност не изглеждаше осъществима, дори и сега. Сигурно беше заради транса и заради думите, които беше написал по време на транса. Той не мислеше, че е предвидил нападението срещу Мириам… по-скоро беше наблюдавал по някакъв странен начин приготовленията на Старк за нападението. Призрачното писукане на хилядите птици, сякаш го правеше лично отговорен за всичко.
Но ако Мириам умираше, само защото го бе дострашало да набере 911, как щеше да погледне Рик в очите?
По дяволите, как щеше да погледне собствените си очи в огледалото?
Нашият янки, Риджуик, кварталният идиот, пак беше на телефона. Произнасяше всяка цифра бавно, така че и бавноразвиващия не би се затруднил да я запише… обаче Тад го накара да повтори, въпреки изгарящата необходимост да бърза. Той още помнеше как бе объркал телефонния номер на шерифа, а можеше отново да се повтори това, което веднъж вече се беше случило.
— Окей — каза той. — Благодаря.
— Ъ, мистър Бомънт? Ще го оценя високо, ако вие, така, не споменете нищо за това, че аз…
Тад прекъсна връзката без ни най-малко угризения и набра телефонния номер, който Риджуик му беше дал. Пангборн нямаше да вдигне слушалката, разбира се, това значеше да очаква твърде много в тази Нощ на паяжините. А който вдигнеше слушалката щеше да му каже, след като задължително си поиграеха малко на рингирае от въпроси и отговори, че шерифът е отскочил да купи един хляб и галон мляко до Лакония, Ню Хампшир, макар че не беше изключено да е отишъл и до Финикс.
Той се засмя, но смехът му приличаше повече на див лай. Лиз го погледна озадачено.
— Тад? Добре ли си?
Отвори уста, за да й отговори, но само й махна с ръка, за да й покаже, че е добре, защото някой вдигна от другата страна. Не беше Пангборн, дотук поне се оказа прав. Беше момче на около десет години.
— Ало, семейство Пангборн — изчурулика то. — Тод Пангборн на телефона.
— Здрасти — каза Тад. Смътно съзнаваше, че стиска телефонната слушалка повече отколкото трябва и се опита да поотпусне пръстите си. Ставите му изпукаха, но пръстите му не се помръднаха. — Името ми е Тад… — за малко да каже „Пангборн“, о господи, това е много добре, Тад, наистина си загубил контрол над себе си, ти направо си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш диспечер на летището. — …Бомънт — успя да довърши след попътната поправка. — Там ли е шерифът?
„Не е. Трябваше да отиде до Лоди, Калифорния, за бира и цигари.“
Но вместо това, той чу гласа на момчето като тръбене с рог:
— Таатеее! На телефона! — Това беше последвано от тежък удар, от който Тад усети болка в ухото.
Една минута по-късно, о, слава на бога и всичките му светии, Алън Пангборн каза:
— Ало?
Като чу този глас, Тад усети, че част от трескавото чувство за отговорност го напусна.
— Тад Бомънт, шерифе Пангборн. В Ню Йорк има една жена, която може би в момента се нуждае спешно от помощ. Свързано е с това, което обсъждахме в събота вечер.
— Казвай — рече Пангборн отривисто, само толкова и, божичко, какво облекчение. Тад усети как всичко му се прояснява, като кадър наместен на фокус.
— Жената се казва Мириам Каули, бившата съпруга на моя посредник — каза Тад и си помисли, че само преди минута щеше да нарече Мириам „посредника на моята бивша съпруга“. — Тя се обади тук. Плачеше и беше изключително разстроена. Дори не можах да я позная отпърво. Тогава чух и един мъжки глас. Той й заповяда да ми каже коя е и какво става. Тя каза, че има мъж в апартамента й, който я заплашва, че ще я… — Тад преглътна — нареже. Тогава вече познах гласа й, но мъжът изкрещя, че ако тя не си каже името ще й отреже главата. Това бяха думите му. „Кажи му каквото ти казах, иначе ще ти отрежа главата.“ Тогава тя ми каза, че е Мириам и ме помоли… — Тад отново преглътна. От гърлото му излезе звук ясен като буквата „Е“ от морзовата азбука. — Тя ме помоли да не позволявам на лошия мъж да го прави. Пак да я реже.