Седнала насреща му, Лиз ставаше все по-бледа. „Нека не припада — помоли се Тад — Моля те, нека не припада сега.“
— Тя пищеше. Тогава прекъсна линията. Смятам, че той е отрязал жицата или я е изтръгнал от стената. — Това бяха абсолютни глупости. Той не „смяташе“ нищо. Знаеше добре, че линията е била отрязана. Със сгъваем бръснач. — Опитах се пак да се свържа с нея, но…
— Кой е адресът й?
Гласът на Пангборн бе все така отривист, спокоен, приятен. Все едно си говореше със свой стар приятел, с тази разлика, че се усещаше нотка на неотложност и заповедност. „Правилно беше, че му се обадих — помисли си Тад. — Слава на бога, че има хора, които знаят какво правят или поне вярват, че знаят. Слава на бога, че има хора, които постъпват като герои от евтините романи. Ако сега си имах работа с някой герой на Сол Белоу, щях направо да откача.“
Тад погледна в бележника на Лиз под името на Мириам.
— Скъпа, това три ли е или осем?
— Осем — каза тя с хладен глас.
— Добре. Седни пак на стола. Облегни се хубаво назад.
— Мистър Бомънт? Тад?
— Извинявай. Жена ми е много разстроена. Изглежда, като че ли ще припадне.
— Не се учудвам. И двамата сте разстроени. Тази ситуация може да разстрои всекиго. Но вие се справяте чудесно. Продължавайте в този дух, Тад.
— Да. — Той си помисли мрачно, че ако Лиз припаднеше в този момент, той трябваше да я остави да лежи на пода и да продължи да си говори с Пангборн, докато му дадеше достатъчно информация, за да може да предприеме нещо. „Моля те не припадай,“ помисли си той отново и погледна пак в бележника на Лиз. — Адресът й е 109 Уест, 84 улица.
— Телефонът?
— Опитах се да ти кажа — телефонът й не…
— Въпреки това ми трябва телефона й, Тад.
— Да. Разбира се, че ти трябва. — Макар че нямаше и най-малката представа за какво му е. — Извинявай. — Той продиктува телефона.
— Преди колко време ти се обади тя?
„Преди часове“ помисли си той и погледна часовника над камината. Първата му мисъл беше, че е спрял. Трябва да е спрял.
— Тад?
— Тук съм — каза той със спокоен глас, който сякаш не идваше от него. — Беше преди приблизително шест минути. Тогава прекъсна връзката ми с нея. Беше прекъсната.
— Окей. Не е загубено много време. Ако се беше обадил на полицейското управление на Ню Йорк, щеше да загубиш три пъти повече време. Ще ти се обадя щом мога, Тад.
— Рик. Кажи на полицията, когато говориш с тях, че бившият й съпруг сигурно не знае още. Ако тоя тип… нали знаеш, е направил нещо на Мириам, Рик ще е следващият.
— Ти си сигурен, че това е същият тип, който очисти Хомър и Клоусън, така ли?
— Сигурен съм. — Думите се изляха преди да е сигурен, че иска да ги произнесе. — Знам кой го е направил.
След моментно колебание Пангборн каза:
— Окей. Стой до телефона. Искам да говоря с тебе за това, когато имам време. — И затвори.
Тад погледна към Лиз. Тя се бе смъкнала на една страна на стола. Очите й бяха големи и изцъклени. Той стана, приближи се бързо до нея, изправи я на стола и я плесна лекичко по бузите.
— Кой от тях е? — попита тя с прегракнал глас, който идваше от сивото състояние на почти пълно безсъзнание. — Старк или Алексис Машин? Кой от тях е, Тад?
След доста време той каза:
— Не мисля, че има някакво значение. Ще направя чай, Лиз.
3.
Беше сигурен, че ще разговарят за това. Как можеше да го избягнат? Обаче, не разговаряха. Дълго време просто седяха и се споглеждаха над чашите с чай в очакване на обаждането на Алън. И докато се влачеха безкрайните минути, на Тад започна да му се струва съвсем в реда на нещата да не разговарят, преди Алън да им се обади и да им каже дали е жива Мириам.
„Да си представим — помисли си той отпивайки от чая си и следейки с поглед Лиз, която държеше в двете си ръце чашата и я доближаваше до устните си — как си седим тук някоя вечер с книга в ръце (страничният наблюдател би си помислил, че четем и ние може би ще четем мъничко, но по-скоро ще се наслаждаваме на тишината като на някакво изключително хубаво вино, така както само родителите на малки деца могат да се наслаждават на тишината, защото тя толкова им липсва) и докато си седим така, да си представим, че метеорит пробива покрива и се приземява сред пушек и искри на пода в хола. Нима ще стане един от нас, ще донесе кофа с вода от кухнята, за да го угаси преди да се е подпалил килима и след това ще продължи да си чете? Не, ще разговаряме за това. Ще ни се наложи. Така както се налага да говорим и сега.“