Може би ще започнат, след като се обади Алън. Може би дори ще разговарят посредством него, като Лиз слуша внимателно въпросите на Алън и отговорите на Тад. Да, може би така ще започнат и те разговора помежду си. Защото на Тад му се струваше, че Алън действаше като катализатор. Струваше му се, че по някакъв странен начин Алън беше причината да започне всичко, макар че той всъщност само реагираше на това, което Старк вече бе извършил.
А междувременно те седяха и чакаха.
Нещо го подтикваше да набере отново номера на Мириам, но не смееше. Може би в същия момент Алън щеше да се опитва да се свърже с него и телефонът на Бомънтови щеше да му даде заето. Той установи, че отново му минава напразно мисълта, защо нямат втора линия. Ала това бяха мисли на вятъра.
— Разумът му казваше, че Старк не може да трамбова из улиците като някакво странно злокачествено образование в човешки образ и да убива хора. Както би казал селяндура на Оливър Голдсмит (В романа „Викарят от Уейкфилд“ от британския писател Оливър Голдсмит. Бел. прев.): „Това е съвсем нефъсможно, Дигори.“
Но той съществуваше. Тад го знаеше и Лиз го знаеше. Тад се замисли дали и Алън щеше да го разбере, когато му разкажеше. По-вероятно нямаше, по-скоро щеше да извика симпатичните младежи в бели престилки. Защото Старк не съществуваше, нито пък Алексис Машин, тази измислица създадена от друга измислица. Нито един от двамата не беше съществувал, както никога не бяха съществували Джордж Елиот, Марк Твен, Луис Карол, Тъкър Коу или Едгар Бокс (Литературни псевдоними на известни писатели. Бел. прев.). Псевдонимите бяха просто
по-висша форма на художествена измислица от героите на произведенията.
Въпреки това на Тад му беше трудно да повярва, че Алън Пангборн няма да му повярва, макар и да не иска в началото. Самият Тад не искаше да повярва, но срещу това беше безпомощен. Всичко това беше, да ме извините за израза, невероятно правдоподобно.
— Защо не се обажда? — попита неспокойно Лиз.
— Минали са едва пет минути, бейби.
— По-скоро десет.
Той се въздържа да не й се сопне, че това не е въпросът който носи бонификация на телевизионно шоу и на Алън няма да му присъдят допълнителни точки и ценни награди затова, че се е обадил преди девет часа.
Старк не съществува, продължаваше да настоява част от съзнанието му. Това беше гласът на разума, но той беше странно безсилен, сякаш повтаряше този израз наизуст, а не по истинско убеждение, като папагал, научен да повтаря „Хубаво момченце!“ или „Поли иска още една бисквита!“ Обаче беше вярно, нали? Трябваше ли да повярва, че Старк е ИЗЛЯЗЪЛ ОТ ГРОБА СИ, като чудовище от някой филм на ужасите? Това можеше да е страхотен трик, като се има предвид, че човекът, или нечовекът, изобщо не е бил погребван, а единственият знак останал от него е надгробен камък направен от пресован картон, поставен върху празен гробищен парцел, толкова измислен, колкото и всичко останало свързано с него…
„Както и да е, така стигаме до последната точка или… аспект, или… както щете го наречете… Какъв номер обувки носите, мистър Бомънт?“
Тад се бе отпуснал на стола си, полузадрямал, въпреки всичко. Сега той се сепна и почти разля чая си. Следи от стъпки. Пангборн бе споменал нещо…
„За какви следи става въпрос?“
„Няма значение. Нямаме снимки дори. Мисля, че имаме налице всички данни…“
— Тад? Какво има? — попита Лиз.
Какви следи? Къде? В Касъл Рок, разбира се, иначе Алън не би могъл да знае за тях. А дали не са били в гробището Хоумланд, където онази фотографка неврастеничка направи снимката, която те с Лиз намираха за толкова забавна?
— Един не особено приятен тип — промърмори Тад.
— Тад!
В този момент телефонът звънна и двамата разляха чая си.
4.
Ръката на Тад се стрелна към слушалката, но се спря за миг, точно над нея.
„Ами, ако е той?“
„Не съм си разчистил сметките с теб, Тад. Не се опитвай да си играеш с мен, защото когато си имаш работа с мен, трябва да знаеш, че си играеш с дявола.“
Той заповяда на ръката си да хване слушалката и да я доближи до ухото му.
— Ало?
— Тад? — Беше гласът на Алън Пангборн. Тад изведнъж усети такава слабост в тялото си, сякаш досега отделните му части бяха свързани с тънки, твърди жички, които бяха току-що прерязани.
— Да — отвърна той. Думата прозвуча като шептящ звук, като въздишка. Той си пое въздух. — Жива ли е Мириам?