— Не знам — отвърна Алън. — Предадох адреса й на полицейското управление на Ню Йорк. Скоро ще ни съобщят, но трябва да ти кажа, че петнадесет минути или половин час едва ли ще ви се сторят скоро тази вечер.
— Да, така е.
— Тя добре ли е? — питаше Лиз. Тад прикри слушалката с ръка и й каза, че Пангборн все още не знае. Лиз кимна и седна отново. Беше бледа, но по-спокойна на вид и се владееше по-добре от преди. Сега поне някой действаше и те не бяха вече изцяло отговорни.
— Взели са и адреса на мистър Каули от телефонната компания…
— Е! Нали няма да…
— Тад, няма да направят каквото и да било преди да знаят какво е състоянието на жената. Обясних им, че в случая си имаме работа с умствено неуравновесен човек, който вероятно преследва един или повече хора, споменати в статията на списание „Пийпъл“ във връзка с псевдонима Старк. Обясних и каква е връзката на семейство Каули с теб. Надявам се, че съм обяснил всичко правилно. Не знам много за писателите, а още по-малко за литературните им посредници. Но те разбраха, че ще е погрешно бившият съпруг на жената да се озове там преди тяхното пристигане.
— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, Алън.
— Тад, полицаите в Ню Йорк в момента действат по въпроса и затова засега не изискват и не се нуждаят от допълнителна информация, но ще я поискат. И аз също. Кой мислиш е този човек?
— Не искам да говоря за това по телефона. Бих дошъл при тебе Алън, но не искам да оставя сами жена си и децата точно сега. Мисля, че можеш да ме разбереш. Ще трябва ти да дойдеш тук.
— Не мога да направя това — отвърна търпеливо Алън. — Аз си имам моята работа за вършене и…
— Болна ли е жена ти, Алън?
— Тази вечер се чувства доста добре. Но един от моите заместници ми се обади, че се е разболял и аз трябва да поема дежурството му. Така се процедира в малките градчета. Тъкмо се приготвях да тръгна. Искам да кажа, че моментът изобщо не е подходящ да си пестиш думите, Тад. Кажи ми.
Той се замисли. Изпита странна увереност, че Пангборн ще повярва, когато му каже. Но не и по телефона.
— Можеш ли да дойдеш утре?
— Да, ние определено трябва да се видим утре — каза Алън. Гласът му беше равен, но настойчив. — Но трябва да ми кажеш каквото знаеш тази вечер. Фактът, че ченгетата от Ню Йорк ще искат обяснения, е от второстепенно значение за мен. Но аз си имам собствени грижи. Доста хора в града искат да се сложат белезници на убиеца на Хомър Гамаш и то бързо. И аз съм един от тях. Затова не ме карай да повтарям въпроса си. Не е още толкова късно, че да не мога да се обадя на областния прокурор на Пенобскот и да го накарам да те арестува като главен свидетел по случая с убийството в областта Касъл. Той вече знае от щатската полиция, че ти си заподозрян въпреки алибито ти.
— Наистина ли ще направиш това? — попита Тад удивен.
— Бих го направил, ако ме принудиш, но не смятам, че ще постъпиш така.
Тад почувства как главата му се избистря. Мислите му вече течаха в определена насока. Нали не беше от значение за Пангборн или за полицаите в Ню Йорк дали човекът, когото търсят, е психопат, който се мисли за Старк, или пък е самият Старк? Той не мислеше, че е от значение, както и не смяташе, че ще го хванат.
— Сигурен съм, че е психопат, както предположи жена ми — каза той най-накрая. Той улови погледа й и се опита да й каже нещо. Явно успя, защото тя кимна леко. — Има някаква особена логика в нещата. Нали помниш, че ми спомена за следи от стъпки?
— Да.
— Бяха в гробището Хоумланд, нали? — Очите на Лиз, седнала насреща му, се разшириха.
— Откъде знаеш това? — В гласът на Алън за пръв път прозвуча известно колебание. — Аз не ти казах това.
— Прочете ли вече статията? В „Пийпъл“.
— Да.
— Точно там жената постави фалшивия надгробен камък. Там беше погребан Джордж Старк.
Тишина от другата страна, последвана от:
— Ох, мама му стара!
— Схващаш ли?
— Мисля, че да — каза Алън. — Ако този тип се мисли за Старк и ако е откачен, то идеята да започне от гроба на Старк би му се сторила логична, нали? Тази фотографка в Ню Йорк ли е?
— Да — сепнато отвърна Тад.
— Значи и тя може да е в опасност?
— Да, аз… ами, не съм се сетил за това, но вероятно е така.
— Име? Адрес?
— Нямам адреса й. — Тя му беше дала визитната си картичка, това Тад помнеше, сигурно надявайки се, че той ще й сътрудничи при написването на книгата й, но той я беше изхвърлил. По дяволите. Единственото, което знаеше, беше името й. — Филис Майърс.
— А тоя, който написа статията?
— Майк Доналдсън.
— И той ли е в Ню Йорк?
Тад изведнъж осъзна, че не знаеше това със сигурност и започна да отстъпва.