Доналдсън наистина изглеждаше леко пийнал, обаче изобщо не беше със забавени реакции.
Докато той се мотаеше и маеше с връзката ключове, Старк се показа зад ъгъла и размаха бръснача си с намерение да ослепи мъжа бързо и сръчно. След което, преди Доналдсън да е успял да нададе вик, щеше да му пререже гърлото и да прекъсне с един удар кръвопроводите му и гласните струни.
Старк не се опита да се движи безшумно. Той искаше Доналдсън да го усети, искаше той да обърне лицето си към него. Това щеше да улесни нещата.
Първоначално Доналдсън направи точно това, което се очакваше от него. Бръснача на Старк изписа остра, къса дъга към лицето му. Доналдсън успя да се наведе съвсем малко, но достатъчно, за да осуети намеренията на Старк. Вместо да попадне в очите му, бръснача сряза кожата на челото до кокал. Едно парче от нея увисна над веждите на Доналдсън като отлепен тапет.
— ПОМОЩ! — Гласът на Доналдсън прозвуча като сподавено овче блеене. Ето ти фал. Мамка му.
Старк направи крачка напред, държейки бръснача пред очите си с леко извито нагоре острие като матадор, който приветства бика преди първата корида. Хубаво де, не може всичко винаги да върви по мед и масло. Не бе успял да ослепи нещастния мамец, но кръвта се изливаше с литри от раната на челото, така че горкият Доналдсън сигурно виждаше света през лепкаво, червено було.
Той замахна към гърлото на Доналдсън, но копелето отдръпна главата си със скоростта на гърмяща змия, която отскача при нападение. Каква невероятна скорост! Старк изпита известно възхищение към мъжа, независимо от смешните, котешки мустачки.
Острието проряза въздуха само на сантиметър от гърлото му и той отново нададе вик за помощ. Зайците, които винаги спяха леко в този град, в червясалия, стар Биг Апъл, сигурно се бяха събудили. Старк промени посоката и отново нападна, като този път се изправи на пръсти и наклони тялото си напред. Това беше грациозно, танцово движение и трябваше да свърши работа. Но Доналдсън някак успя да вдигне ръка пред гърлото си, така че вместо да го убие, Старк успя да му нанесе поредица от удари, от които се получиха дълги, но не дълбоки резки. Патолозите в полицията щяха да ги нарекат рани при защита. Доналдсън вдигна ръката си с дланта навън и бръсначът премина през основата на четири от пръстите му. На средния си пръст носеше тежък пръстен, затова той остана незасегнат. Чу се ясен, металически звук „дзън“, когато острието се удари в него, оставяйки тънка резка по златната сплав. Бръсначът проряза дълбоко останалите три пръста, потъвайки в плътта така лесно като нож в масло. След като сухожилията бяха прекъснати, пръстите увиснаха назад, като театрални кукли, на които са им прерязани конците. Единствено пръстът с пръстена остана да стърчи, сякаш в своето объркване и ужас Доналдсън бе забравил кой пръст използва човек, когато иска да даде знак на някого да се разкара.
Когато този път Доналдсън отвори уста, той нададе истински вой и Старк вече знаеше, че по никакъв начин нямаше да остане незабелязан. А той бе очаквал никой да не го усети, защото и без това Доналдсън не му беше нужен жив, за да провежда телефонни разговори, но какво да се прави. Въпреки всичко нямаше да остави Доналдсън жив. След като веднъж си се захванал с касапската работа не се отказваш, докато не я свършиш или докато ти самият не свършиш.
Старк продължи напред. Бяха се придвижили надолу по коридора, почти до вратата на съседния апартамент. Той отърси небрежно бръснача, за да изчисти острието. Капки кръв опръскаха бежовата стена.
По-надолу в коридора се отвори врата и мъж в синя пижама и с разрошена от съня коса подаде глава.
— Какво става? — извика той с рязък тон, който изразяваше, че дори и ако папата беше насреща му, не му пукаше, защото това беше краят на забавлението.
— Става убийство — отвърна Старк общително и само за секунда погледът му се премести от виещия, облян с кръв мъж пред него към мъжа на вратата. По-късно този човек щеше да разкаже на полицаите, че очите на нападателя са били сини. Светло сини, а погледът — съвсем налудничав. — Ти искаш ли да участваш?
Вратата се затвори толкова бързо, сякаш никога не е била отваряна.
Въпреки паниката и болката, която сигурно изпитваше, Доналдсън видя някакъв шанс за себе си, когато Старк отмести погледа си, макар и това да бе само за секунда. И той се възползва. Копелето наистина беше пъргаво. Възхищението на Старк от скоростта и инстинкта за самосъхранение на плячката растеше и можеше да компенсира главоболието, което Доналдсън му създаваше.
Ако беше скочил напред и се бе сборичкал със Старк, вероятно щеше да се превърне от дребно главоболие в истински проблем, но вместо това, Доналдсън хукна да бяга.