Старк го последва. Големите му обувки прошумоляха по килима. Той замахна към врата на мъжа, уверен, че с този удар ще го довърши.
Но в мига преди да го улучи, Доналдсън отмести глава и успя някак да я свие в раменете си, така както костенурката се свива в черупката си. Старк започваше да мисли, че Доналдсън има телепатични способности. И този път ударът, който трябваше да бъде фатален, само разцепи скалпа над защитната издутина на черепа. Изобщо не беше фатален, макар че потече много кръв.
Това дразнеше, влудяваше… граничеше с абсурдното.
Доналдсън залиташе надолу по коридора, като се лашкаше ту в едната, ту в другата посока, а понякога дори се блъскаше в стените, като в игра, в която, ако топчето, се удари в постовете, носи на играча сто хиляди точки, две поредни хвърляния или нещо подобно. Той крещеше, докато залиташе по коридора. От него се лееше кръв по килима и тук-таме оставаха кървави отпечатъци по стените. Но залитайки надолу по коридора, той все още не умираше.
Други врати не се отвориха, но Старк знаеше, че точно в този момент, поне в шест апартамента, шест души набират 911 или вече бяха набрали този номер.
Доналдсън залиташе и се препъваше, вървейки към асансьорите. Старк закрачи след него, без да изпитва яд или страх, а само страхотно раздразнение.
— О, не можеш ли да спреш и да се държиш като хората! — внезапно прогърмя гласът му.
Виковете за помощ на Доналдсън се превърнаха в ужасено квичене. Той се опита да се извърне. Краката му се оплетоха и падна с целия си ръст на десет стъпки от фоайето, където бяха асансьорите. Дори и на най-пъргавия нещата престават да му се струват лесни, ако го нарежеш достатъчно.
Доналдсън се изправи на колене. Явно възнамеряваше да изпълзи до асансьора, след като краката му отказаха да вървят. Той извърна кървавото си, обезобразено лице, за да види къде се намира нападателят му и в този миг Старк го изрита в обления с кръв нос. Носеше кафяви мокасини и изрита проклетото насекомо с все сила. Ръцете му бяха отпуснати встрани, тялото му наклонено леко назад, за да запази равновесие, а улучил целта, левият му крак изписа дъга и почти докосна собственото му чело. На всеки, който е гледал футбол, това щеше да му се стори като един много хубав и много силен шут.
Главата на Доналдсън се отметна назад, блъсна се в стената достатъчно силно, за да направи вдлъбнатина в мазилката и рикошира.
— Изгърмях ти бушоните най-накрая, а? — промърмори Старк и чу как зад него се отваря врата. Обърна се и видя, че го гледа една жена с разрошена, черна коса и големи тъмни очи от вратата на апартамента си почти в другия край на коридора.
— ИЗЧЕЗВАЙ, КУЧКО! — изрева той. Вратата се затръшна, сякаш бе на пружина.
Той се наведе, хвана изцапаната, лепкава коса на Доналдсън, изви главата му назад и му преряза гърлото. Смяташе, че Доналдсън е бил мъртъв още преди главата му да се удари в стената, ако ли не, то този удар го бе довършил, но е по-добре човек да е абсолютно сигурен. И освен това, когато човек започва с рязане, трябва да завърши с рязане.
Той бързо отстъпи, но от Доналдсън кръвта не бликна така, както от жената. Помпата му вече не бачкаше или мъчително вървеше към спиране. Крачейки бързо към асансьора, Старк сгъна бръснача и го прибра в джоба си.
Чу се тихият звън на пристигащ асансьор.
Може да е някой от блока. Един часа не е чак толкова късно за големия град, дори и за понеделник вечер. Въпреки това Старк се отправи бързо към високото цвете в саксия в ъгъла на фоайето до една напълно безполезна картина, която не изобразяваше нищо. Той се скри зад цветето. Вътрешният му радар светеше червено. Наистина можеше да е някой, който се завръща от луд купон в дискотека продължил и след уикенда или от допиване след делова вечеря. Но той не смяташе, че е някой такъв. Смяташе, че е полицията. Не смяташе, а знаеше.
Дежурна полицейска кола случайно е била близо до сградата, когато някой от живущите в нея се е обадил, за да съобщи, че се извършва убийство в коридора? Възможно бе, но Старк се съмняваше, че е така. По-вероятно Бомънт е вдигнал тревогата, открили са сестричката и сега пристигаше охраната на Доналдсън. По-добре късно, отколкото никога.
Притисна се с гръб към стената, а изцапаното му с кръв спортно сако прошумоля. Той не се скри, по-скоро потъна като подводница, която оставя над повърхността само перископа си. Прикритието, което цветето предлагаше, беше нищожно. Ако се обърнеха, щяха да го забележат. Обаче Старк се хващаше на бас, че цялото им внимание щеше да е погълнато от експоната насред коридора. Поне за няколко минути и това щеше да му е достатъчно.