Широките, кръстосващи се листа на цветето хвърляха сенки върху лицето му, които напомняха зъбците на трион. Старк надникна между листата като синеок тигър.
Вратите на асансьора се отвориха. Чу се приглушено възклицание и двама униформени полицаи се втурнаха навън. Те бяха последвани от един чернокож с джинси шалвари, с джазови маратонки с лепенки. Той носеше и тениска, на която отпред бе изписано „Собственост на янкитата от Ню Йорк“. На всичкото отгоре носеше и слънчеви очила с извити рамки, каквито носят сводниците. Ако тоя не беше детектив, то и първото име на Старк не беше Джордж. Когато искаха да минат незабелязани, ченгетата винаги отиваха твърде далече… а после се чувстваха неловко от това. Сякаш съзнаваха, че прекаляват, но не можеха нищо да направят. Значи това беше или поне трябваше да бъде охраната на Доналдсън. Значи не е имало детектив в някоя дежурна кола наблизо. Такава случайност щеше да е неестествена. Тоя приятел идваше заедно с охраната на сградата, за да разпита Доналдсън и да влезе в ролята на негова детска бавачка.
„Съжалявам, приятели — помисли си Старк — но май че няма да чуете гласчето му.“
Той се изпъна и заобиколи саксията. Не помръдна нито едно листо. Стъпките му по килима бяха безшумни. Мина на по-малко от три фута зад приклекналия детектив, който тъкмо вадеше от кобура си един тридесет и два калибров. Старк можеше хубавичко да го изрита по задника, стига да искаше.
Той се промуши в асансьора, в секундата преди вратите да се затворят. Един от униформените забеляза с периферното си зрение някакво раздвижване, може би вратата на асансьора, а може би и самия Старк, това беше без значение, и вдигна поглед от тялото на Доналдсън.
— Ей…
Старк вдигна ръка и помаха тържествено с пръсти на ченгето. Чао-чао. Вратата се затвори, като завеса и скри драматичната сцена.
Фоайето на партера беше пусто, с изключение на портиера, който лежеше в безсъзнание под бюрото. Старк излезе, зави зад ъгъла, качи се в една открадната кола и потегли.
2.
Филис Майърс живееше в една от новите сгради в западната част на Манхатън. Нейната охрана заедно с детектива, облечен в анцуг с надпис Найк, в тениска с къси ръкави и със слънчеви очила с извити рамки, каквито носят сводниците, беше пристигнала в десет и половина вечерта на шести юни. Охраната бе заварила Филис разгневена поради провалена среща. Тя беше намусена в началото, но после се развесели, когато чу, че някой, който се мисли за Джордж Старк, възнамерява да я убие. Отговаряше на въпросите на детектива за интервюто с Тад Бомънт, което тя нарече „фотографския сеанс“, като междувременно зареждаше три фотоапарата с филми и наместваше един куп обективи. Когато детективът я попита какво прави, тя му намигна и каза:
— Аз вярвам в мотото на скаутите. Кой знае, може наистина да се случи нещо.
— Ама тя сериозно ли говори? — попита след разпита пред вратата на апартамента й един от двамата униформени полицаи.
— Разбира се — отвърна детективът. — Проблемът й е, че тя смята, че нищо друго освен нея не е истинско. За нея целия свят е една евентуална снимка. Тук си имаме работа с една тъпа кучка, която си мисли, че винаги ще бъде зад обектива.
Сега бе три и половина сутринта на седми юни. Детективът си беше отишъл отдавна. Преди около два часа двамата мъже, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, бяха получили съобщение за убийството на Доналдсън по радиоапаратите прикачени на коланите им. Предупредиха ги да бъдат изключително предпазливи и изключително бдителни, тъй като си имаха работа с психопат, който бил изключително кръвожаден и изключително изобретателен.
— Моят прякор е „Предпазлив“ — каза ченге номер едно.
— Какво съвпадение — рече номер две. — Моят е „Изключително“.
Те работеха заедно повече от година и се разбираха добре. Сега се усмихнаха един на друг. И защо не? Та те бяха двама въоръжени, униформени членове на най-доброто поделение в стария, червясал Биг Апъл. Намираха се в добре осветен коридор с климатична инсталация, на двадесет и шестия етаж на чисто нов жилищен блок или по-скоро кондо… кондоминиум, но кой по дяволите знаеше точно как се нарича? Когато офицерите Предпазлив и Изключително бяха момчета, с думичката „кондо“ едно заекващо момче наричаше презерватива, който си слагаше на оная работа. Никой нямаше да ги изненада откъм гърба или да скочи от тавана върху тях, или да ги надупчи с някое магическо оръжие, което не прави засечки и патроните му никога не свършват. Това не се случваше в истинския живот, а във филмите за Рамбо и романите за осемдесет и седми полицейски район. А тази вечер истинският живот им предлагаше едно по-особено дежурство, което беше доста по-леко от това да обикаляш с дежурната кола, да разтърваваш сбилите се по баровете, а след затварянето на баровете да продължиш, докато съмне, да ги разтърваваш в мръсни къщи без асансьори, където пияни съпрузи бяха на едно мнение единствено по въпроса, че не можеха да бъдат на едно мнение. Истинският живот трябваше винаги да им предлага да бъдат Изключително и Предпазливи в коридори с климатична инсталация през горещите нощи в града. Поне така смятаха те.