Бяха стигнали дотук в разсъжденията си, когато вратата на асансьора се отвори и ранения слепец пристъпи залитайки в коридора.
Той беше висок, с много, много широки рамене. Изглеждаше около четиридесет годишен. Беше облечен в скъсано спортно сако и с панталони, които не бяха комплект със сакото, но поне му подхождаха. Е, донякъде. Полицаят номер едно — „Предпазливият“ — имаше време, за да си помисли, че зрящият, избрал дрехите на слепеца, е имал добър вкус. Слепият носеше и черни очила, които му стояха накриво, защото част от рамката липсваше. Изобщо не можеха да се сравнят със слънчевите очила с извита форма, носени от сводниците. Те по-скоро приличаха на очилата, които Клод Рейнс носи в „Невидимият човек“.
Слепият беше протегнал и двете си ръце напред. В лявата нямаше нищо, само я размахваше безцелно. В дясната стискаше мръсен бял бастун с гумена дръжка, като на велосипедите. И по двете му ръце имаше засъхваща кръв. По спортното сако и по ризата на слепеца имаше тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Ако двамата полицаи, на които бе възложена охраната на Филис Майърс, наистина бяха изключително предпазливи, това щеше да им се стори странно. Слепият викаше за нещо, което явно се беше случило току-що и ако се съдеше по вида му, наистина му се беше случило нещо, при това не особено приятно. Но кръвта по кожата и дрехите му вече беше покафеняла. Това навеждаше на мисълта, че кръвта е била пролята преди известно време, един факт, който двамата полицаи дълбоко отдадени на идеята за изключителна предпазливост, би трябвало да сметнат за малко странен. Това би трябвало да накара червената лампичка в съзнанието на такива полицаи да засвети.
Но може би не. Нещата се развиха толкова бързо, а когато нещата се развиват с голяма бързина, вече е без значение дали си изключително предпазлив или изключително дързък — просто трябва да се оставиш на течението
Само преди миг те седяха пред вратата на Майърс щастливи като деца пуснати във ваканция, защото парният котел в училището бе изгърмял, а сега този изцапан в кръв слепец размахваше мръсния си бял бастун пред лицата им. Нямаше време за мислене, още по-малко за заключения.
— Полиция-я-я! — викаше слепият, още преди да се е отворила докрай вратата на асансьора. — Портиерът казва, че полицаите са на двадесет и шестия! Полиция-я-я! Тук ли сте?
А сега се понесе по коридора, размахвайки бастуна си ту на ляво, „трас!“ в стената, ту на дясно, „фрас!“, така че скоро всички на етажа щяха да бъдат будни.
Без да се спогледат, Изключително и Предпазлив отправиха втренчени погледи към него.
— Полиция-я-я! По…
— Сър! — излая Изключително. — Спрете! Ще паднете…
Слепецът извърна глава в посоката, от която идваше гласът на Изключително, но не се спря. Той се хвърли напред, размахвайки мръсния си бял бастун. Приличаше малко на Ленърд Бърнстейн, който се опитва да дирижира Филхармонията на Ню Йорк, след като си е смръкнал малко наркотик.
— Полиция-я-я! Те убиха кучето ми! Убиха Дейзи! Полиция-я-я!
— Сър…
Предпазливият протегна ръка към слепия мъж, който се олюляваше, а слепият пъхна свободната си ръка в левия джоб на спортното си сако и извади от там не два билета за Гала Бала на Слепите, а четиридесет и пет калибров пистолет. Насочи го към Предпазливият и натисна два пъти спусъка. Изстрелите бяха заглушени, почти безшумни. Плъзна син пушек. Куршумите продупчиха Предпазливия почти от упор. Гръдният му кош хлътна като счупена кошница за плодове. Куртката му беше обгоряла и пушеше.
Изключително гледаше с облещени очи, когато слепият насочи пистолета към него.
— За бога, моля те недей — каза Изключително с тънък гласец. Звучеше така, като че ли някой току-що му бе изкарал въздуха. Слепият стреля още два пъти. Синият пушек се разстла. Той стреляше много добре за един сляп човек. Изключително отскочи назад зад синия пушек, падна по гръб на пода и след внезапен, разтърсващ спазъм замря неподвижен.
3.
На петстотин мили, в Лъдлоу, Тад Бомънт неспокойно се обърна в леглото.