— Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.
— Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.
— Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…
— Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.
— И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.
— Спомена, че имало свидетели — каза Тад.
— О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.
По устните й пробягна усмивка.
— Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.
Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.
— А описанието, което ти дадох?
— Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.
— Казал съм ти го вече — отвърна Тад.
Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.
— Какво е то? — попита тихо Алън.
— Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.
— Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.
— Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?
— Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.
— Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.
— Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…
— Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.
Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.