— Има едно нещо, което бих искал да знам. Ако е така както казвате… аз не го вярвам, не мога да повярвам, вероятно ще кажете… но ако наистина е така, какво по дяволите иска тоя тип? Само отмъщение?
— Ни най-малко — каза Тад. — Той иска това, което и ти и аз бихме искали, ако бяхме в същото положение. Не иска повече да е мъртъв. Това е всичко, което иска. Да не е мъртъв. А аз съм единственият, който може би е в състояние да промени това. Но ако аз не мога или не искам… то тогава той иска поне да е сигурен, че няма да се чувства самотен.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОБАЖДАНЕТО НА СТАРК
1.
Алън си беше тръгнал, за да се срещне с доктор Хюм. Агентите от ФБР тъкмо приключваха с разпита, ако изобщо можеше да се нарече така този странно несвързан и безсмислен разговор, когато Джордж Старк се обади. Това стана почти пет минути, след като техниците от щатската полиция, които наричаха себе си жичкаджии, най-сетне заявиха, че са доволни от работата, която бяха свършили с телефоните на Бомънтови.
Те бяха възмутени, макар и не особено изненадани, че зад модерните на вид телефонни апарати се криеше остарялата система за избиране с въртяща се шайба.
— Мъжки, това направо не е за вярване — рече жичкаджията на име Уес с такъв тон, който показваше, че друго не би могло да се очаква от дълбоката провинция.
Дейв, другият жичкаджия, се отправи с тежка стъпка към сервизната кола да потърси нужните адаптери и други устройства, за да се приведат телефоните на Бомънтови в съответствие с изискванията за спазване на закона в края на двадесети век. Уес вдигна възмутено нагоре очи, а после изгледа Тад така, сякаш той отдавна е трябвало да му съобщи, че телефонните апарати в дома му, са от праисторическата епоха.
Жичкаджиите не хвърлиха дори най-бегъл поглед към двамата от ФБР, които бяха долетели със самолет от Бостънския клон в Бангор, след което геройски бяха прекосили с кола пущинака, гъмжащ от мечки и вълци между Бангор и Лъдлоу. Все едно двамата от ФБР съществуваха в някакъв друг светлинен спектър, който за жичкаджиите от щатската полиция бе така незабележим, както инфрачервените и рентгеновите лъчи.
— В този град всички телефони са такива — рече смирено Тад. Усещаше остро киселините в стомаха си, дължащи се на лошо храносмилане. В такива случаи обикновено се превръщаше в нетърпим мърморко. Днес, обаче, се чувстваше само изморен, уязвим и ужасно тъжен.
Все си мислеше за бащата на Рик, който живееше в Тусон и за родителите на Мириам, които живееха в Сан Луис Обиспо. За какво ли си мислеше сега старият мистър Каули? Какво си мислеха семейство Пенингтън? Как точно щяха да се справят с положението тези хора, за които често бе чувал, но никога не ги бе срещал? Как можеше да приеме човек не просто смъртта на детето си, а неочакваната смърт на детето, което бе пораснало и станало възрастен човек? Как можеше да приеме човек простия, неподчинен на никаква логика факт на убийството?
Тад осъзна, че мисли за тези, които бяха живи, вместо за жертвите поради една проста, потискаща причина: той се чувстваше виновен за ВСИЧКО. И как не? Кой, ако не той носеше вината за Джордж Старк? Бобкет Голдтуейт ли? Или Александър Хейг? А фактът, че остарялата система за избиране, която все още се използваше в Лъдлоу, създаваше неочаквани трудности при поставянето на подслушвателни устройства към телефона му, също го караше да се чувства виновен.
— Мисля, че това е всичко, мистър Бомънт — каза един от агентите на ФБР, след като прегледа записките си. Точно както Дейв и Уес, и той си даваше вид, че жичкаджиите изобщо не съществуват. Агентът, който се казваше Малоун, затвори подвързания в кожа бележник. На корицата в ляво, със сребърни букви бяха изписани дискретно инициалите му. Той бе облечен в строг сив костюм, а косата му беше разделена на път прав като линия. — Нещо друго, Бил?
Бил, още известен като агентът Пребъл, затвори своя бележник, също с кожена подвързия, но без инициали и поклати отрицателно глава.
— Не, мисля, че това е достатъчно. — Агентът Пребъл бе облечен в строг кафяв костюм. Косата му също така беше сресана на път, прав като линия. — Може да имаме допълнителни въпроси в процеса на разследването, но засега имаме нужната информация. Бихме искали да ви благодарим за вашето съдействие. — Той се усмихна широко и им показа два реда зъби, които бяха прекалено съвършени, за да са истински. Тад си помисли: „Ако бяхме на по пет годинки, сигурно щеше да ни даде по една бележка с надпис: Днес изкарахме много веселичко!, за да я отнесем на майките си.“
— Няма защо — каза Лиз бавно, с разстроен глас. Тя леко разтриваше лявото си слепоочие с върховете на пръстите си, като че ли ужасно я болеше главата.