„И сигурно я боли“ помисли си Тад.
Той погледна към часовника над камината. Часът беше едва два и половина. Нима това щеше да е най-дългият следобед в живота му? Не искаше да прави прибързани заключения, но така изглеждаше.
Лиз се изправи.
— Мисля, че ще отида да се опъна за малко, ако нямате нищо против. Не се чувствам много бойка.
— Това е добра… — започна Тад, но преди да успее да довърши изречението си телефонът иззвъня.
Всички погледнаха към апарата. Тад усети пулса си, така сякаш в тялото му удряше чук. Едно горещо, парещо мехурче киселина се надигна от стомаха му и се разля по гърлото му.
— Това е добре — рече доволен Уес. — Поне няма да трябва да пращаме някой да прави пробно позвъняване.
Тад изведнъж почувства, че леден въздух го обгръща като пелена. Пелената се премести заедно с него към масичката с телефона, на която сега се намираше и едно устройство подобно на блок от луситова пластмаса с множество лампи от едната страна. Една от лампите трептеше в синхрон със звъненето на телефона.
„Къде са птиците? Би трябвало да чувам птиците.“ Но нямаше никакви птици, а единствено настойчивия звън на телефона.
Клекнал до камината, Уес прибираше инструментите в едно черно куфарче с големи хромирани закопчалки, приличащо на чантите, в които работниците носят обяда си. Дейв се бе опрял на рамката на вратата между хола и трапезарията. Бе помолил Лиз да си вземе един банан от купата на масата и сега го белеше замислено, като от време на време оглеждаше критично какво е свършил, както човекът на изкуството гледа своето творение.
— Що не донесеш уреда за тестване? — обърна се той към Уес. — Ако има смущения в линията по-добре да я оправим сега и да си спестим едно идване.
— Добра идея — рече Уес и издърпа нещо от голямата чанта, което имаше дръжка подобна на пистолет.
Жичкаджиите явно не изпитваха друго, освен слабо вълнение. Агентите Малоун и Пребъл се изправиха, прибраха бележниците и заоправяха острите ръбове на панталоните си, като в общи линии затвърдиха първоначалното впечатление на Тад, че приличат повече на консултанти по данъчните въпроси, отколкото на тайни агенти, които си служат с пистолети. Те се държаха така сякаш телефонът изобщо не звънеше.
Обаче Лиз знаеше. Тя бе престанала да разтрива слепоочието си и гледаше Тад с широко отворени очи, като преследвано животно, което са хванали натясно. Пребъл й благодареше за кафето и датските бисквити, с които ги беше почерпила и изглежда не забеляза, че тя не му отговори, както не забелязваше и звъненето на телефона.
На Тад му идеше да изкрещи: „Какво ви има, бе хора! Та за какво, по дяволите, изобщо сложихте тия устройства?“
Това беше нечестно, разбира се. Да се обади пръв след инсталирането на подслушвателното устройство точно този, когото търсеха, и то едва пет минути, след като приключиха с инсталирането, бе невероятно съвпадение… поне така щяха да му кажат, ако ги беше попитал. Не така се нареждат нещата в прекрасния свят на законност в края на двадесетия век, така биха му казали. Сигурно ти звъни някой писател, Тад, за да обсъдите нови идеи за сюжет или някой, който иска чаша захар назаем от жена ти. Но да е тоя, който се мисли за твоето второ аз? Няма начин, приятел. Твърде скоро и много малко вероятно.
Обаче беше Старк. Тад можеше направо да го подуши. Като погледна жена си разбра, че и тя изпитваше същото.
Сега Уес го гледаше, като без съмнение се чудеше защо Тад не вдига слушалката на току-що оборудвания с подслушватели телефон.
„Не се тревожи — помисли си Тад. — Не се тревожи, той ще почака, защото знае, че сме си вкъщи.“
— Е, ние ще ви освободим от присъствието си, мисис Бо… — подхвана Пребъл, ала Лиз го прекъсна със спокоен, но измъчен глас:
— Моля ви, мисля, че е по-добре да останете.
Тад вдигна слушалката и изкрещя:
— Какво искаш, копеле такова? Мамката ти, какво искаш?
Уес подскочи. Дейв замръзна на място, тъкмо когато се канеше да отхапе от банана си. Двамата федерални агенти моментално се извърнаха. Тад установи, че страшно му се иска Алън Пангборн да беше при него, вместо при доктор Хюм в Ороно. И Алън не вярваше в Старк, поне засега, но той поне се държеше като човек с Бомънтови. Тад си помисли, че вероятно и другите можеха да се държат човешки, но сериозно се опасяваше, че гледаха на него и на Лиз като на хора.
— Това е той, това е той! — каза Лиз на Пребъл.
— О, господи! — възкликна Пребъл. Двамата безстрашни защитници на закона си размениха озадачени погледи. „Какво по дяволите ще правим сега?“