— Нямам представа за какво говориш — каза Старк спокойно, почти дружелюбно. — Няма да те притеснявам повече, Тад, но нека да ти дам едно съветче преди се разделим. Може да ти послужи. Не започвай да си въобразяваш, че аз съм Джордж Старк. Тази грешка аз вече я направих. Трябваше да избия куп народ, дорде ми дойде акъла в главата.
Втрещен Тад изслуша думите му. И не каза нищо от това, което трябваше да каже, защото не можа да преодолее странното чувство, че е отделен от тялото си и изумлението си от безкрайната безочливост на Старк.
Сети се за напразния разговор с Алън Пангборн и отново се зачуди, какво точно представляваше самият той, когато навремето създаде Джордж Старк. Началото за Тад беше като в романите му. И къде точно беше границата между въображаемото и реалното? Нима бе създал това чудовище, след като бе загубил представата за тази граница или имаше някакъв друг неизвестен фактор, който той не можеше да осъзнае, а само го усещаше в писукането на призрачните птици?
— Всъщност не знам — каза Старк през смях. — Може наистина да съм откачен, както казаха, когато бях в онова място.
„Браво! Много хубаво! Накарай ги сега да проверяват всички лудници на юг дали са имали за клиент висок, рус, широкоплещест мъж. Това ще ангажира поне една част от тях и ще е добре за начало, нали?“
Тад стисна здраво слушалката. Лицето му гореше от болезнена ярост.
— Но изобщо не съжалявам за това, което направих, защото аз наистина страхотно харесвах романите ти, Тад. А когато бях… там… в лудницата… мисля, че само те ме караха да се чувствам нормален. И знаеш ли какво? Сега се чувствам доста по-добре. Знам със сигурност кой съм и това вече е нещо. Мисля, че това, което направих ми подейства като терапия, но едва ли има бъдеще за този вид лечение. Ти как мислиш?
— Стига си лъгал, мамка ти! — изкрещя Тад.
— Можем да обсъдим това — рече Старк. — Ще отнеме доста време, но можем да го обсъдим. Предполагам, че са ти наредили да ме задържиш на телефона, колкото е възможно по-дълго?
„Нищо подобно. Няма нужда и ти добре го знаеш.“
— Предай най-сърдечните ми поздрави на прекрасната си съпруга — рече Старк с нотка на уважение в гласа. — Грижи се за децата си. Гледай по-леко на нещата, Тад, по-леко гледай. Повече няма да те притеснявам. То…
— А птиците? — изстреля въпроса Тад. — Чуваш ли птиците, Джордж?
Настъпи внезапна тишина. Тад усети, че е изненадал Старк … сякаш изведнъж нещо в разговора им бе нарушило сценария старателно подготвен от Старк. Не знаеше какво го наведе на тази мисъл. Може би подсъзнанието му по неведоми пътища разбираше нещата, което не се удаваше на съзнанието му. За миг Тад бе обхванат от чувството на главозамайваща победа, подобно на аматьор, който с едно изненадващо кроше е накарал шампиона Майк Тайсън да загуби равновесие.
— Джордж, ти чуваш ли птиците?
В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника над камината. Лиз и агентите от ФБР гледаха втренчено Тад.
— Нямам представа за какво говориш, брато — каза бавно Старк. — Вероятно ти…
— Да-а-а — рече Тад и се засмя налудничаво. Продължаваше да разтрива малкия, бял белег, с формата на питанка на челото си. — Да, ти наистина нямаш представа за какво говоря, нали? Сега ти ме чуй, Джордж. Аз чувам птиците. Не знам все още какво означава това… но ще разбера. А когато разбера…
Но не можа да довърши. Какво щеше да стане, когато разбереше? Не знаеше.
Гласът от другата страна каза бавно, отчетливо и като наблягаше на всяка дума:
— Тад, каквото и да искаш да кажеш, то вече е без значение. Защото всичко вече свърши.
Чу се изщракване и Старк изчезна. Тад почти усети как някаква сила го изтегля от онова загадъчно място в западен Масачузетс обратно по телефонната жица, не със скоростта на светлината или на звука, а със скоростта на мисълта и го стоварва обратно в собственото му тяло. Без Старк.
„Господи.“
Той изпусна слушалката и тя падна накриво върху телефона. Без дори да я върне на мястото, й, той се извърна. Краката му бяха съвсем вдървени.
Дейв и Уес се втурнаха в стаята от противоположни посоки.
— Работи страхотно! — изкрещя Уес и двамата агенти отново подскочиха. От Малоун се чу един звук „и-и-и“, какъвто по комиксите издават жените, щом забележат мишка. Тад се опита да си представи как биха изглеждали тия двамата, ако насреща им се изправеше банда терористи или обирачи на банка, размахвайки пистолети, но не успя. „Може би просто съм прекалено уморен“ помисли си той.