„Алхимикът Джордж — мислеше Тад седнал в кабинета си, почуквайки с молива ръба на бюрото. — Сламата се превръща в злато. Тигрите — в масло. Книгите — в бестселъри. А Тад… в какво?“
Не знаеше, а и го беше страх да узнае. Но Тад щеше да изчезне, в това беше сигурен. Щеше да има някой, който прилича на Тад Бомънт, но зад лицето му щеше да се крие съвсем друго съзнание, болно и едновременно с това гениално.
Помисли си, че новият Тад Бомънт нямаше да е толкова непохватен… ала щеше да е много по-опасен.
А Лиз и бебетата?
И щеше ли Старк да ги остави на мира, ако Тад поемеше кормилото в свои ръце?
Не и Старк.
Естествено, бе мислил и за бягство. Да натовари Лиз и децата на колата и да изчезнат. Но каква полза? Каква полза след като старата лисица Джордж можеше да гледа през очите на стария глупак Тад? Нямаше смисъл дори и да отидеха накрай света. Щом пристигнеха и погледнеха зад гърба си, щяха да видят, че Старк ги следва по петите с бръснач в ръка, заедно с цяла банда главорези.
Обмисляше и идеята да се обади на Алън Пангборн, но още по-бързо и решително се отказа от нея. Алън им беше казал къде се намира доктор Притчърд и че е решил да не се опитва да се свърже с неврохирурга до завръщането му от къмпинга и това идеше да покаже в какво вярваше и… по-важно в какво не вярваше Алън. Ако му кажеше за второто обаждане, Алън сигурно щеше да си помисли, че Тад си го е измислил. Дори и ако Розали потвърдеше, че някой се е обаждал на Тад в магазина, Алън пак нямаше да повярва. Той и всички други полицаи, които бяха замесени, залагаха много на недоверчивостта.
Така дните се нижеха бавно. Това бяха спокойни дни. Малко след обяд на втория ден Тад записа в дневника си: „Сякаш се намирам в зона на безветрие, в психологическия смисъл.“ Друго не беше писал в дневника си от цяла седмица и вече се съмняваше, че пак ще пише. А и новият му роман „Златното куче“ също беше доникъде. Това беше излишно дори да се споменава. Много е трудно да измисляш истории, когато си под заплахата, че един лош човек, един изключително лош човек, ще дойде и ще заколи теб и цялото ти семейство.
Така объркан се бе чувствал един единствен път в живота си — когато престана да пие. Източи ваната пълна с поркане, в която се бе къпал след спонтанния аборт на Лиз и преди да се появи Старк. Тогава, както и сега, изпитваше чувството, че е изправен пред някакъв проблем, но той бе така недостижим, както водата, която ти се привижда в далечината на шосето в някой горещ следобед. Колкото повече се стремеше да стигне до проблема, да го хване с двете си ръце, да го разкъса, унищожи, толкова по-бързо той се стопяваше. Накрая Тад оставаше без дъх, а миражът с водата на хоризонта — все така измамен.
През нощите спеше зле и сънуваше как Джордж Старк го развежда из собствената му изоставена къща, където предметите експлодираха, щом Тад се докоснеше до тях и където, в стаята в дъното, се намираха труповете на Фредерик Клоусън и на Лиз. Щом се озовеше в тази стая, политаха птиците. Прииждаха от дървета, телефонни жици и електрически стълбове — хиляди, милиони, бяха толкова много, че затъмняваха слънцето.
До падането на Уенди по стълбите, той самият се чувстваше като плънка от кайма, която очаква някой способен на убийство да дойде, да напъха кърпа в яката си, да вземе вилицата и да започне да го яде.
2.
Близнаците пълзяха от известно време, а от един месец се опитваха да се изправят на крака, използвайки най-близкия до тях предмет, стабилен или не, например крака на стол, ниската масичка, дори и някой картонен кашон, докато той не се прегънеше под тежестта на бебето, което се озоваваше на земята. Бебетата са в състояние да правят страхотни бели на всяка възраст, но когато станат на осем месеца и вече е минало времето на пълзенето, а все още не са проходили, настъпва Златният век на белите.
Лиз бе оставила бебетата да играят на огрения от слънцето килим около пет следобед. След десет минути уверено пълзене и не толкова уверено изправяне на крака, придружено от радостни възгласи към Тад и Лиз, Уилям успя да се изправи до ниската масичка. Огледа се наоколо и направи няколко величествени жеста с дясната си ръка. Тези жестове напомниха на Тад за един кинопреглед с Дучето, който държеше реч пред своите избиратели. Тогава Уилям докопа чашата с чай на майка си, изля върху себе си утайката и тупна на земята. За щастие, чаят беше студен, но Уилям продължи да държи чашата в ръка и я захапа така здраво, че разкървави долната си устна. Започна да плаче. Уенди веднага се присъедини към него.