Лиз го вдигна, разгледа го внимателно и се качи горе, за да го успокои и оправи.
— Дръж принцесата под око — каза тя, преди да се качи.
— Ще я държа — отвърна Тад, но вече знаеше, а и това скоро щеше да се потвърди, че такива обещания трудно се спазват в Златния век на белите. Уилям бе успял да грабне чашата на Лиз току под носа й и Тад видя, че Уенди ще падне от третото стъпало със секунда закъснение, за да може да го предотврати.
Тъкмо разглеждаше едно политическо списание. Не четеше, а просто го прелистваше, като от време на време спираше поглед върху някоя снимка. Когато го разгледа, отиде до кошчето до камината, в което държаха вестници и списания, за да го остави и да си вземе друго. Уенди лазеше по пода, забравила за сълзите си още преди да са изсъхнали по закръглените й бузки. През цялото време правеше „бръм-бръм-бръм“, един звук, който непрестанно придружаваше лазенето на близнаците и който караше Тад да се замисли дали те свързват всяко движение с колите и камионите, които виждат по телевизията. Той приклекна, постави списанието на купа, прегледа останалите и най-накрая си избра брой на „Харпърс“ от преди един месец. Помисли си, че се държи като човек, който чака пред зъболекарски кабинет да му извадят зъба.
Обърна се и видя Уенди на стълбите. Беше изпълзяла до третото стъпало и сега неуверено се изправяше, като се държеше за едно от железата между земята и перилата. Тя забеляза, че той я гледа, усмихна му се и направи красноречив жест. И този жест я накара да загуби равновесие.
— Господи — промълви Тад. Колената му изпукаха като се изправи и в този миг тя направи стъпка напред и се пусна. — Уенди, недей!
Той скочи и почти успя да я хване, но понеже беше много непохватен, се спъна в крака на фотьойла. Той се преобърна и Тад се стовари на земята. Уенди политна назад, надавайки изненадан писък. Тялото й се извъртя във въздуха. Изправен на колене, Тад посегна към нея, но разстоянието между тях беше повече от две стъпки. Дясното й краче се удари в първото стъпало, а главата й удари с тъп звук покрития с килим под.
Тя изпищя. В съзнанието му се стрелна мисълта, колко ужасяващ е писъкът от болка на едно бебе. Грабна я в ръцете си.
— Тад? — извика Лиз отгоре с изплашен глас и той чу тупкането на обутите й в пантофи крака, когато тя се затича по коридора.
Уенди се опитваше да заплаче. С първият писък от болка бе издишала всичкия въздух и сега настъпи безкрайният, парализиращ момент, в който тя трябваше да отключи дробовете си и да поеме въздух за следващия писък. От него щяха да им заглъхнат тъпанчетата, когато той прозвучеше.
Ако изобщо прозвучеше.
Тад я държеше, впил тревожен поглед в разкривеното й, налято с кръв лице. То бе станало червеникавокафяво на цвят, а от удара се бе образувала голяма червена запетайка на челото й. „Господи, ами ако припадне? Ами ако не успее да си поеме въздух и да заплаче, ако се задуши?“
— Плачи, за бога — извика той. Господи, лицето й посиня! Очите й като че ли ще изхвръкнат! — Плачи!
— Тад! — Лиз вече се беше сериозно уплашила, но му се стори, че тя е много далече. В тези няколко безкрайни секунди, които деляха първия писък на Уенди от втория, от възможността отново да си поеме въздух, за първи път през последните осем дни Тад забрави напълно за Джордж Старк.
Уенди си пое рязко въздух и започна да хлипа. Тад потрепери от облекчение, притисна Уенди към рамото си и започна нежно да разтрива гръбчето й, опитвайки се да я успокои.
Лиз слезе с тропот по стълбите, държейки Уилям, който се опитваше да се отскубне, като торба със зърно под мишница.
— Какво стана? Тад, тя добре ли е?
— Да. Падна от третото стъпало. Сега е добре. Щом като се разплака. В началото изглеждаше като че ли… не може да диша. — Той се разсмя колебливо и смени Уенди с Уилям, който също плачеше от съчувствие към сестра си.
— А ти не я ли гледаше? — укори го Лиз. Тя несъзнателно се клатеше напред-назад и люлееше Уенди, опитвайки се да я утеши.
— Да… не. Отидох да си взема списание. Тя се озова на стълбите без да разбера как. Точно както Уил с чашата. Те просто страшно… се изплъзват. Нищо й няма на главата, а, как мислиш? Удари се в килима, но ударът беше силен.
Лиз огледа червената следа на челото й и я целуна нежно. Плачът й вече бе започнал да утихва.
— Мисля, че е окей. Ден-два ще има цицина и с това ще се размине. Слава богу, че има килим. Не исках да те обвинявам, Тад. Знам, че са страшно бързи. Просто съм… май скоро ще съм неразположена, но сега се чувствам изнервена през цялото време.