— Аха — Хан се обърна към Ландо: — Какво ще кажеш?
— Забрави! — отвърна твърдо приятелят му. — Нямам нищо против да ни дадеш името. Ако информацията ти се окаже вярна, след като вземем корабите, ще се погрижим да ти платят. Ако не ти харесва — изчезвай!
Фериер отстъпи крачка назад:
— Добре, както кажеш — гласът му звучеше по-скоро обидено, отколкото ядосано. — Щом искате сами да го направите, аз съм пас. Но ако стигна до корабите пръв, скъпоценната ви Нова република ще трябва да си плати за тях. И то скъпо.
Обърна се и тръгна.
— Да изчезваме, Хан — измърмори Ландо, без да отделя поглед от гърба на крадеца.
— Добре — кимна Хан и се огледа за безделниците, които беше забелязал.
Те също се отдалечаваха. Изглежда, нямаше да имат неприятности, но той не свали ръката си от бластера, докато не влязоха в „Дамата на късмета“ и не затвориха люка.
— Ще приготвя кораба за излитане — каза Ландо и тръгна към пилотската кабина. — Свържи се с въздушния контрол и поискай свободна тръба за излитане.
— Добре — отвърна Хан. — Знаеш ли, ако се бяхме попазарили още малко…
— Не му вярвам — прекъсна го Ландо, докато пръстите му шареха по бутоните. — Прекалено много се усмихваше. И се предаде твърде бързо.
След десет минути бяха далеч, оставяйки отново след себе си вбесени митничари.
— Надявам се това да е последното ни идване тук — каза Хан. — Имам чувството, че изчерпахме запасите им от гостоприемство към нас.
Ландо го изгледа накриво:
— Гледай ти! Откога започна да се тревожиш какво си мислят другите за теб?
— Откакто се ожених за принцеса и получих правителствен документ за самоличност — изръмжа Хан. — Нали и ти стана почтен гражданин, а?
— Това не е нещо постоянно. Аха — усмихна се невесело той. — Изглежда, докато сме си говорили с Фериер, някой се е промушил и е закрепил нещо на корпуса. Обзалагам се на десет към едно, че е устройство за проследяване.
— Каква изненада — кимна Хан и превключи екрана, за да види къде е устройството. Беше отзад в долната част на корпуса, близо до стълбичката, за да е по-далеч от смущенията на агравитаторите. — Какво ще правиш с него?
— Системата Терахо ни е по пътя за Пантоломин — каза Ландо, след като погледна към екрана. — Ще се отбием там и ще се отървем от него.
— Добре — Хан погледна намръщено екрана. — Твърде жалко, че не можем да го лепнем още сега на някой друг кораб. Така поне няма да знае накъде сме се насочили.
Ландо поклати глава:
— Ако се върнем на Ню Кав, Фериер ще разбере, че сме открили устройството. Но ако искаш, можеш да излезеш, да го вземеш и да го подхвърлиш към някой минаващ наблизо кораб — обърна се усмихнат към Хан и го изгледа продължително: — Няма да стане, Хан, избий си го от главата.
— Добре де — изръмжа Хан. — Но това щеше да го махне от нас.
— И можеше да те убие — отвърна Ландо. — И след това трябваше да се връщам на Корускант и да обяснявам на Лея. Забрави.
Хан стисна зъби. Лея.
— Прав си — въздъхна той.
Ландо го изгледа отново:
— Хайде, приятелю, успокой се. Фериер няма никакъв шанс да ни изпревари. Повярвай ми, този път ще успеем.
Хан кимна. Всъщност не мислеше за Фериер. Нито пък за флотата „Катана“.
— Знам — кимна той.
„Дамата на късмета“ изчезна през един от отворите на прозрачния купол и Фериер прехвърли фаса в другия край на устата си.
— Сигурен ли си, че няма да намерят и второто устройство за проследяване? — попита той.
Странната сянка, сгушена между приготвените за товарене контейнери, помръдна и студено отвърна:
— Няма.
— Моли се да си прав — предупреди го Фериер със заплаха в гласа. — Не ми се ще да се окаже, че съм стоял там и съм слушал глупостите им за нищо — погледна намръщено към сянката и добави обвинително: — А ти замалко не развали всичко. В един момент Соло погледна право към теб.
— Нямаше опасност — отвърна спокойно духът. — Хората могат да ме забележат само ако се движа. Вие не забелязвате неподвижните сенки.
— Е, този път свърши работа — призна крадецът. — Все пак имаш късмет, че към теб погледна Соло, а не Калризиан — той вече те е виждал веднъж. Следващия път се постарай огромните ти крака да не вдигат толкова шум.
Духът не отговори.
— Хайде, обратно в кораба — заповяда Фериер. — Предай на Абрик да го приготви за полет. Предстои ни да спечелим истинско състояние — погледна нагоре за последен път: — И може би — добави той с мрачно задоволство — да заловим един комарджия с голяма уста.
ГЛАВА 19
„Небесен път“ вече се виждаше ясно. Летеше право надолу като безформено парче скала към определеното му за кацане място. Застанал в защитната козирка на входа на тунела, Карде наблюдаваше приближаването на кораба, галеше спусъка на бластера с върха на показалеца и се опитваше да не обръща внимание на лошите предчувствия. Мара бе закъсняла с три дни да докара товарния кораб от Абрегадо — не бе кой знае какво забавяне при обичайни обстоятелства, но пътуването й едва ли можеше да се нарече обикновено. Но когато тя навлезе в орбита, с нея нямаше други кораби. „Небесен път“ подаде правилно всички пароли и се престрои за приземяване. И с изключение на некомпетентността на идиотите от въздушния контрол, на които им трябваше страшно много време, за да решат на коя площадка да я разпределят за кацане, приземяването протичаше абсолютно нормално.