Карде се усмихна уморено. През последните три дни често си беше мислил за омразата на Мара към Люк Скайуокър и се питаше дали не беше решила да изчезне от живота му също толкова тайнствено и внезапно, както се бе появила. Но сега изглеждаше, че първоначалното му впечатление от нея е било правилно. Мара Джейд не беше човек, който лесно би отдал някому верността си, но веднъж взела решение, го спазваше докрай. Ако някога избягаше от него, не би го направила с откраднат кораб, поне не от Карде.
„Небесен път“ предприе последния заход за приземяване и се завъртя с помощта на агравитаторите, за да кацне с люка към входа на тунела. Очевидно впечатленията на Карде от Хан Соло също се оправдаха. Макар да не беше толкова лековерен, че да му изпрати на Миркр калмариански звезден кръстосвач, Соло поне беше спазил обещанието си да освободи от запора „Небесен път“. Явно всичките му тревоги от последните три дни бяха напразни. Но зловещото предчувствие продължаваше да го терзае.
Със съскане на освободени отработени газове „Небесен път“ се спусна над набраздената от напрежението повърхност на площадката за кацане. Без да отделя поглед от затворения люк, Карде извади предавателя от колана и се свърза с втория наблюдател:
— Данкин? Нещо подозрително около теб?
— Не — получи незабавен отговор. — Всичко изглежда съвсем спокойно.
Карде кимна:
— Добре, не се показвай, но бъди готов да се намесиш.
Закачи предавателя на колана. Стълбичката на „Небесен път“ започна да се спуска и той стисна здраво бластера. Ако беше капан, тъкмо сега бе най-вероятно да щракне. Люкът се отвори и се показа Мара. Тя се огледа внимателно, веднага го забеляза в сянката на козирката и заслиза по стълбичката.
— Карде? — извика тя.
— Добре дошла вкъщи, Мара — каза той и пристъпи на светло. — Закъсняваш.
— Наложи се да пообиколя малко — отвърна мрачно тя и се приближи.
— Случва се — кимна той намръщено. Мара продължаваше да се оглежда тревожно, на лицето й се четеше безпокойство. — Неприятности? — попита Карде тихо.
— Не знам — прошепна тя. — Имам чувството…
Не успя да довърши изречението. Предавателят на колана на Карде внезапно изпиука, изпращя от електронното напрежение на заглушаващата вълна и замлъкна.
— Бъррзо! — извика Карде, извади бластера и се обърна към изхода.
В края на тунела се мярнаха някакви фигури. Той вдигна бластера и стреля. Във въздуха отекна яростният рев на реактивни двигатели, ударната вълна го замая и замалко не го събори. Карде погледна нагоре, ушите му пищяха. Над тях с бръснещ поглед прелетяха два имперски изтребителя и обстреляха с лазери входа на тунела. Площадката избухна в горещи парчета разтопен мрамор, като блокира всяка възможност за бягство в тази посока. Карде инстинктивно, но и напълно безсмислено стреля по изтребителите и се обърна отново към фигурите в тунела. Внезапно на горния корниз на площадката за кацане се появиха десетина щурмоваци и се спуснаха с въжета надолу.
— Залегни! — извика той на Мара, като едва чу гласа си през звънтенето в ушите.
Просна се на земята, удари болезнено лявата си ръка и взе на мушка най-близкия щурмовак. Стреля и пропусна целта с близо половин метър. В този момент си даде сметка, че имперските войници не стрелят, но преди да разбере защо, някой умело изби бластера от ръката му.
Карде се обърна и смаяно погледна Мара.
— Какво…
Тя стоеше права над него, лицето й беше изкривено до неузнаваемост от борещите се в нея чувства, устните й мърдаха, но той не долавяше никакви думи.
Но Карде не се нуждаеше от обяснения. Странно, но не изпитваше гняв към нея, че е крила толкова дълго миналото си на агент на Империята, нито пък че сега се завръщаше към истинската си същност. Усещаше само огромно разочарование, че се бе оставил да го измамят толкова лесно, и искрено съжаление, че е изгубил един страшно талантлив помощник.