Мара вкара тайния код за достъп и си позволи да се усмихне. Траун можеше да я мисли за придаващ си важност обикновен куриер, но тя знаеше много по-добре от него тайните на Империята.
Компютърът прие кода и тя получи пълен достъп.
Извика главната директория и се опита да потисне зловещото чувство, че може вече да е повикала щурмоваците към себе си. Тайният код беше инсталиран в системите и нямаше начин да бъде унищожен, но ако Траун подозираше за съществуването му, сигурно бе сложил капан, който да вдигне щурмоваците по тревога, ако някой се опита да го използва. В такъв случай щеше да й се наложи да покаже нещо повече от смирена вярност, за да се измъкне.
Директорията се появи на екрана. Все още не се приближаваше никой. Тя превключи на затворническия сектор и набързо прегледа списъка на арестантите. Искаше й се да има до себе си космически робот както Скайуокър, който да й помогне по-бързо да види всичко. Дори и да беше пропуснал съществуването на тайния код, Траун не би пропуснал да предупреди дежурния офицер да я очаква. Ако някой в контролната кула забележеше, че закъснява, и изпратеше да я търсят…
Ето го — списък на затворниците. Мара натисна клавиш и поиска схема на целия затворнически сектор. Погледна разписанието на дежурствата, запомни как се извършва смяната на охраната, и след това се върна на файла с последните заповеди, за да види какъв ще е курсът на „Химера“ за следващата седмица. Върховният адмирал беше казал, че ще отложи официалния разпит с няколко дни, за да остави бездействието, напрежението и собственото въображение на Карде да сломят съпротивата му. Мара се надяваше, че ще успее да се върне преди крайния срок.
По гърба й се стичаше пот. Тя затвори главната директория. Сега идваше най-мъчното. Беше обмислила възможностите, докато вървеше през хангара, и всеки път стигаше до един и същ очевиден отговор. Невъзможно бе Карде да не е водил със себе си втори човек, който ясно беше видял пристигането на „Небесен път“ и капана на щурмоваците. Ако сега Мара се върнеше свободна от „Химера“, никога нямаше да успее да убеди хората на Карде, че не го е предала на имперските войници. Всъщност щеше да е истински късмет, ако не я убиеха веднага щом я видеха.
Но Мара не можеше да спаси Карде сама. Не можеше да очаква никаква помощ от организацията му. В цялата галактика имаше само един човек, към когото би могла да се обърне. Един-единствен човек, който вероятно се чувстваше задължен на Карде. Тя стисна зъби и помоли компютъра да й даде сегашното местоположение на майстора джедай Хорус Кбаот.
Мина страшно много време, докато компютърът откри търсената информация, и когато най-накрая тя се появи на екрана, Мара беше цялата настръхнала. Зърна името на планетата — Джомарк — и прекъсна връзката, като набързо се опита да прикрие следите от проникването в компютъра. Вече беше пресрочила времето си. Ако я заловяха тук, на компютърния терминал, нямаше да може да се измъкне и щеше да се озове затворена в някоя килия до Карде.
Едва успя. Тъкмо приключи с прикриването на следите и тръгна назад през арката, когато от хангара се зададе млад офицер с трима войници. Погледите и оръжията в ръцете им ясно говореха, че са готови за всякакви неприятности. Един от войниците я забеляза и прошепна нещо на офицера.
— Извинете — извика Мара, когато и четиримата се обърнаха към нея. — Можете ли да ми кажете къде да намеря дежурния офицер?
— Аз съм — отговори офицерът и плъзна поглед по нея. Четиримата я заобиколиха. — Вие ли сте Мара Джейд?
— Да — отвърна Мара, опитвайки се да изпише на лицето си възможно най-спокойното и невинно изражение. — Казаха ми, че сте тук някъде, но не успях да ви намеря.
— Кабинетът ми е от другата страна на стената — изръмжа офицерът, мина рязко покрай нея и се изправи пред терминала, от който тя току-що се беше отдръпнала. — Бърникали ли сте вътре? — попита той и натисна няколко клавиша.