Мара издържа на погледа му. Отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, но не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици към враговете си. Двамата се олюляха. Мара ги гледаше с немощна надежда, че този път всичко ще приключи по друг начин. Но Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си…
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
Мара се събуди от кошмара със скок и увисна на предпазните колани. За минута остана неподвижно. Дишаше запъхтяно и се бореше с избледняващия образ на вдигнатите за удар мечове. Малката пилотска кабина на реактивния изтребител сякаш още повече се смали около нея и за момент я обзе пристъп на клаустрофобия. Пилотският й костюм бе подгизнал от пот и на врата и гърба й беше прилепнал към кожата. Някъде много отдалеч пиукаше сигнал за приближаване.
Отново сънят. Същият сън, който я преследваше навред из галактиката през последните пет години. Същата сцена, същият ужасяващ край, същата отчаяна молба. Но този път нещата щяха „да са различни“. Сега тя имаше възможността да убие Люк Скайуокър.
Погледна навън към пъстротата на хиперпространството, която се въртеше около горния люк на изтребителя, и последната частица от съзнанието й се завърна. Грешеше. Не отиваше да убие Скайуокър, а да го моли за помощ. В гърлото й се надигна киселият вкус на раздразнението и тя с усилие го сподави. Никакви спорове, заповяда си тя решително. Ако искаше да спаси Карде, трябваше да премине през изпитанието.
Скайуокър беше длъжник на Карде. После, след като си платеше дълга, щеше да има достатъчно време, за да го убие.
Сигналът за приближаване се промени, оставаха й още трийсет секунди. Мара хвана здраво лостовете на хипердвигателите, изчака индикаторът да покаже нула и внимателно ги изтегли. Пъстротата на хиперпространството за момент се превърна в безкрайни блестящи линии и след това се установи в чернотата на космоса. Пред нея се виждаше тъмна планета. Беше пристигнала на Джомарк.
Стисна мислено палци, включи предавателя и набра кода, който беше програмирала по време на пътуването. Имаше късмет. Тук хората на Траун все още използваха стандартните имперски насочващи импулсни предаватели. На екрана на изтребителя заблестя мястото — малък остров в центъра на пръстеновидно езеро точно зад линията на залеза. Тя включи още веднъж предавателя за по- сигурно, премина на двигателя за подсветлинна скорост и се спусна надолу. Опитваше се да забрави последния израз върху лицето на императора….
Воят на алармите на кораба я изправи нащрек.
— Какво става? — изръмжа тя на глас в празната кабина.
Отвори широко залепналите си от съня очи и погледът й пробяга по екраните на командното табло, за да открие източника на тревогата. Почти веднага разбра какъв бе проблемът — изтребителят се беше извъртял на една страна, елероните скърцаха от напрежение, а компютърът се опитваше да ги извърти така, че да не изхвърчат в небето. Необяснимо как вече беше в долната част на атмосферата, доста под точката, при която трябваше да премине на агравитаторите.
Мара стисна зъби, включи агравитаторите и набързо погледна картата. Беше отклонила вниманието си за не повече от минута, но при скоростта, с която се движеше изтребителят, дори няколко секунди невнимание можеха да бъдат фатални. Разтърка силно очи, борейки се с обзелата я умора, и усети как на челото й изби пот. Старият й инструктор често я предупреждаваше навремето, че летенето в дрямка е най-бързият, но и най-мръсният начин да сложиш край на живота си. И ако се разбиеше, не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Наистина ли беше така?
Тя изправи кораба хоризонтално, увери се, че отпред няма планини, и включи на автопилот. Йосаламирът и хранителната рамка, които Авис й бе донесъл, бяха до люка на кърмата, прикрепени към контролния панел за двигателите. Мара се освободи от предпазните колани и тръгна назад.
Усещането бе, сякаш е натиснала някакво магическо копче. В единия момент се чувстваше, сякаш току-що бе приключила четиридневна битка, а когато стигна на половин метър от рамката на йосаламира, умората внезапно изчезна.
Тя се усмихна мрачно. Подозрението й се оправдаваше — лудият майстор джедай на Траун не искаше посетители.