На нея късметът й бе проработил. Колесниците за кацане и долният стабилизатор бяха разбити, но двигателите, хипердвигателите, животоподдържащите системи и корпусът функционираха. Мара изключи системите, прикрепи към раменете си рамката с йосаламира и тръгна към люка на кърмата.
От главния люк на левия борд не можеше да излезе — под него имаше пропаст. Оставаше вторият люк зад горното лазерно оръдие. Да вдигне дотам стълбичката и да я мушне през люка с рамката на йосаламира на гърба си, не беше лесно, ала след няколко опита успя. Металът на външния корпус пареше пръстите й, докато се катереше нагоре, но хладният вятър отдолу от езерото беше блаженство след жегата вътре. Тя отвори люка, за да се охлади корабът, и погледна нагоре.
С изненада откри, че бе сбъркала в пресмятанията си. Вместо на десетина-петнайсет метра под върха на кратера, както беше планирала, се бе озовала на петдесет метра под него. Объркали я бяха височината на кратера и лудешкото приземяване.
„След дълъг път няма нищо по-добро от малко физическо натоварване“ — измърмори тя, измъкна фенерчето от колана и го насочи нагоре. Изкачването нямаше да бъде лесно, особено с тежката рамка на йосаламира на гърба, но не и невъзможно. Прикрепи фенерчето на презрамката на работния комбинезон, сложи си котки и започна да се катери. Не бе изминала и два метра, и скалата пред нея неочаквано бе обляна в светлина.
От изненадата се смъкна обратно по склона и тупна тежко на терасата до изтребителя. Приземи се на крака, в ръката си стискаше готовия за стрелба бластер. Премига срещу светлината и стреля светкавично, като уцели левия прожектор. Другият веднага изгасна. Мара остана на място, чакаше очите й да привикнат отново към тъмнината и чу приглушен познат звук. Беше пиукането на дроид R2.
— Ей! — извика тя тихо. — Ей, дроид! Ти космическият робот на Скайуокър ли си? Ако си ти, ме познаваш. Срещнахме се на Миркр, помниш ли?
Последва още едно пиукане, този път явно пропито със сарказъм.
— Така е! — настоя Мара. Замъгленото й зрение вече започваше да се възстановява и тя можеше да различи тъмните форми на изтребителя на Скайуокър, кацнал на агравитаторите си пет метра нагоре. Двете му лазерни оръдия на десния борд сочеха право към нея. — Трябва да говоря с него веднага — продължи тя. — Преди майсторът джедай да разбере, че съм жива, и да се опита да поправи грешката си.
Очакваше нов изблик на сарказъм или дори одобрение на възможността да бъде убита. Но дроидът не каза нищо. Сигурно беше видял кратката борба между изтребителя и летящите камъни на Кбаот.
— Да, той се опита да ме убие — повтори тя. — Чисто и безшумно, така че господарят ти да не забележи нищо и да не задава неудобни въпроси.
Арту запиука отново, този път въпросително.
— Дойдох тук, защото имам нужда от помощта на Скайуокър — каза Мара, отгатвайки смисъла на въпроса. — Империята залови Карде и аз не мога да го освободя сама. Ще ти припомня, ако си забравил, че Карде помогна на приятелите ви да направят засадата на щурмоваците, които ви бяха заловили на Миркр. Вие сте му задължени.
Дроидът изсумтя.
— Добре — извика Мара. — Не го прави заради Карде или заради мен. Издърпай ме горе, защото иначе скъпоценният ти господар няма да разбере, докато не стане твърде късно, че новият му учител Кбаот работи за Империята.
Арту обмисляше думите й. След това изтребителят се завъртя така, че лазерите вече не сочеха към нея, и се спусна над разрушения кораб. Мара прибра бластера си и се приготви, чудеше се как ще се пъхне в пилотската кабина с рамката с йосаламира на гърба си.
Тревогите й се оказаха напразни. Вместо да се извърти и да й предложи достъп до кабината, дроидът спусна един от колесниците за кацане.
— Ти се шегуваш! — извика възмутено Мара. Гледаше колесника, увиснал на височината на гърдите й, и си мислеше за дългото падане към езерото под тях. Но дроидът беше напълно сериозен и след миг тя неохотно се покатери. — Добре — обади се, след като се настани възможно най- безопасно. — Да тръгваме. И внимавай за летящи камъни. Изтребителят започна да се издига. Мара напрегнато очакваше Кбаот да поднови атаката си, но стигнаха върха без никакви инциденти. Арту спокойно спусна изтребителя и тя видя покритата със сянка фигура на загърнат в плащ мъж, който стоеше мълчаливо до оградата, заобикаляща голямата постройка.
— Ти сигурно си Кбаот — каза Мара и скочи от колесника, здраво стиснала бластера. — Винаги ли приветстваш така посетителите си?
Тъмната фигура не отговори веднага. Мара пристъпи към него, като се опитваше да надникне към неясното лице под качулката. Завладя я зловещото усещане, че вече е изживявала това. Императорът изглеждаше по абсолютно същия начин в оная нощ, когато дойде да я вземе от дома й.