— Какво стана? — изсъска Мара.
Люк кимна и тихо издиша.
— Обличай. Искам да се опитам да сдържа любопитството им още малко, докато изобщо забравят, че някой е влизал.
Тя кимна и започна да навлича пилотския костюм направо върху своя:
— Хубав номер.
— Свърши работа — съгласи се той и внимателно прекъсна контакта със съзнанието на имперските войници. Напрегна се в очакване на внезапната вълна емоции, която щеше да покаже, че опитът се е провалил. Но в главата им имаше само лениво течащи празни мисли. Номерът мина. Люк се обърна и видя, че Мара го чака пред кабинката на турболифта.
— Побързай! — подкани го тя нетърпеливо. Вече беше облякла пилотския костюм, а другите два беше преметнала на раменете си. — Можеш да се преоблечеш и по пътя.
— Надявам се, че през това време няма никой да се качи — измърмори той и се вмъкна. — Няма да ми е лесно да обясня какво точно правя.
— Не се тревожи — успокои го тя. Вратата зад него се затвори и турболифтът потегли. — Програмирах го да не спира никъде — тя го погледна изпитателно: — Още ли настояваш за твоя начин?
— Според мен нямаме друг избор — отвърна той и облече пилотския костюм. Беше му възтесничък, вероятно защото го навлече върху другите си дрехи. — Двамата с Хан опитахме веднъж да атакуваме първата „Студена звезда“. Не беше кой знае какъв успех.
— Не сте имали достъп до главния компютър — изтъкна Мара. — Ако успея да проникна в паметта и файла със заповедите за преместване, може и да успеем да измъкнем Карде, преди някой да разбере какво е станало.
— Но така след теб остават свидетели, които знаят, че е изведен — напомни й Люк. — И ако някой реши да провери, всичко веднага ще се разбере. Освен това не мисля, че номерът с потискането като в стаята за подготовка за полет ще свърши работа при пазачите на затворническото отделение — те би трябвало да са нащрек.
— Добре — кимна Мара и се обърна към контролното табло на турболифта. — Изобщо не ми харесва, но след като ти настояваш, съм съгласна.
Затворническото отделение беше в далечния край на кърмата, няколко равнища под командния сектор, точно над машинното отделение и огромните дюзи на главния двигател за подсветлинна скорост. Турболифтът зави няколко пъти, променяйки посоката си вертикално и хоризонтално. На Люк му се струваше, че се движат по твърде сложен маршрут, и за пореден път се запита дали Мара не играеше някаква двойна игра. Но в излъчването й не се долавяше предателство и той се сети, че тя може би нарочно усложнява пътя, за да отклони от следите им вътрешната система за сигурност на „Химера“.
Накрая кабината спря и вратата се отвори. Излязоха в дълъг коридор, по който забързано се движеха десетина души в облекла на механици.
— Вратата е ей там — прошепна Мара и кимна надолу по коридора. — Давам ти три минути, за да се приготвиш.
Люк тръгна, стараейки се да изглежда съвсем на място. Ботушите му гърмяха по металната повърхност и шумът го накара да си спомни за почти трагично завършилото му посещение на първата „Студена звезда“. Но тогава той беше наивно хлапе с широко отворени от изненада очи, заслепено от мечтите за слава и геройски подвизи, с твърде наивно разбиране за смъртоносните опасности, които вървяха ръка за ръка със славните приключения. Сега беше по-зрял, по-опитен и много добре знаеше в какво се забърква.
Така ли беше всъщност? Люк разсеяно се запита дали сега е по-малко безразсъден от тогава, или е точно обратното.
Стигна до вратата и спря пред нея, като се преструваше, че поглежда електронния бележник, който беше намерил в джоба на пилотския костюм. Чакаше коридорът да се опразни. Пое дълбоко последната глътка чист въздух, отвори вратата и пристъпи вътре.
Макар че се опитваше да сдържа дъха си, миризмата го удари като плесник през лицето. Каквито и подобрения да бе направила Империята през последните няколко години, корабните шахти за боклук воняха все така непоносимо.