Затвори след себе си и чу щракването на вътрешната ключалка. Вмъкна се тъкмо навреме, Мара сигурно вече беше включила цикъла на компресия. Дишаше през устата и чакаше. Миг след това се разнесе приглушен шум на тежка хидравлика и стените започнаха бавно да се приближават една към друга.
Люк преглътна и стисна силно лазерния меч. Стараеше се да се задържи на върха на огромната камара боклук и изхвърлено оборудване, която започна да се надига и да се върти под краката му. Той беше предложил да стигнат до затворническото отделение по този начин и се наложи дълго и упорито да уговаря Мара, преди тя да се съгласи. Но сега, когато стените се затваряха около него, идеята съвсем не му се струваше толкова добра. Ако Мара не успееше да контролира, както трябва, движението на стените или пък ако някой прекъснеше операцията… Или ако само за няколко секунди омразата й към него вземеше връх…
Стените продължаваха да се приближават, като събираха всичко по пътя си. Люк се бореше да остане на крака, усещаше с цялото си същество, че ако Мара замисля предателство, той не би разбрал, преди да стане твърде късно, за да се спаси. Компресиращите стени бяха твърде дебели, за да пробие дупка през тях с лазерния меч, а въртящата се маса под краката му вече го беше издигнала високо над вратата, за да успее да избяга през нея. Заслушан в трясъка на смачкания метал и пластмаса, Люк наблюдаваше как разстоянието между стените стана два метра, после един и половина, един…
Спряха рязко точно на един метър една от друга. Люк си пое дълбоко въздух, вече почти не усещаше вонята. Мара не го бе предала, бе изпълнила безупречно задачата си. Сега беше негов ред. Той отиде в задния край на помещението, приклекна и скочи.
Купчината боклук под краката му не беше стабилна, а компресиращите стени бяха твърде високи и дори с джедайското подсилване на скока той стигна едва половината разстояние до тавана. В най-горната точка на скока Люк сви колене, разтвори рязко крака и се закрепи здраво за стените с яко разтърсване на краката и задника. Спря за момент, за да успокои дишането си и да се ориентира, и се закатери.
Не беше толкова трудно, колкото бе смятал. Като момче се беше катерил много на Татуин, поне десетина пъти бе изкачвал скални комини, макар и без особен ентусиазъм. Гладките стени на колектора за боклук предлагаха по-малко опорни точки, но липсата на остри скали, които да се забиват в гърба ти, бе облекчение. След няколко минути стигна до тавана и шахтата за поддръжка, която се надяваше да го заведе до затворническото отделение. Ако Мара беше разчела програмата правилно, разполагаше с пет минути до смяната на пазачите. Стисна зъби, промъкна се през магнитното поле на изхода на шахтата и започна да се катери нагоре, отново на чист въздух.
Справи се точно за пет минути и откри, че разчетите на Мара са безгрешни. През решетката, която покриваше отвора на шахтата, се чуваха говор и стъпки откъм помещението на пазачите, прекъсвани от време на време от съскане на отварящите се врати на турболифта. Охраната се сменяше и през следващите няколко минути и двете смени щяха да бъдат в контролното помещение. най-подходящото време, за да измъкне изпод носа им затворника — стига да действаше бързо.
Увисна от решетките на една ръка, извади с другата лазерния меч и го включи. Увери се, че върхът на острието не се показва в коридора, изряза част от решетката и я дръпна в шахтата. Използва кука от пилотския костюм, за да окачи парчето към остатъка от решетката, и се промъкна през отвора.
Коридорът беше празен. Люк погледна номера на най- близката килия, за да се ориентира, и тръгна към онази, която Мара му бе казала. Разговорът в контролното помещение заглъхваше и съвсем скоро новата смяна пазачи щяха да заемат местата си в коридорите. Люк предпазливо се промъкна през пресечения коридор към търсената килия, мислено стисна палци и натисна копчето за отключване.
Вратата се отвори и Талон Карде погледна от нара с добре познатата си леко подигравателна усмивка. Спря погледа си върху лицето над пилотския костюм и изведнъж усмивката му изчезна.
— Не може да бъде! — прошепна той.
— И аз мисля така — отвърна Люк и огледа набързо килията. — Готов ли си да тръгваме?
— Напълно — отговори Карде. Вече се бе изправил и се приближаваше към вратата. — За щастие още съм в подготвителния етап. Без храна и сън… знаеш процедурата.
— Чувал съм — Люк огледа коридора в двете посоки. Още нямаше никой. — Изходът е оттук. Хайде.
Стигнаха до решетката на шахтата без инциденти.
— Сигурно се шегуваш — възкликна Карде, когато Люк се спусна през отвора и притисна гърба и краката си към стените на шахтата.