— Виждате ли в дървото края на рода ни, лейди Вейдър? Лея подскочи изплашено.
— Понякога ми се иска да не бяхте толкова безшумни — изръмжа тя и се опита да се успокои.
— Простете ми — отвърна сухо майката. — Не исках да ви стресна — тя посочи таблицата: — Виждате ли края ни, лейди Вейдър?
Лея поклати глава:
— Не мога да видя бъдещето, майко. Нито вашето, нито моето. Просто си мислех за децата. Опитвах се да си представя какво изпитва човек, докато раснат пред очите му. Чудех се каква част от характера на детето се оформя от семейството и каква то носи вътре в себе си — поколеба се за миг и продължи: — Питах се дали злото в семейната история може да бъде отстранено, или винаги намира начин да се предаде на всяко ново поколение.
Майката на рода наклони леко глава, огромните й изпъкнали очи изучаваха лицето на Лея.
— Говорите като човек, който скоро ще се изправи пред предизвикателството да бъде родител.
— Така е — призна Лея и поглади с ръка корема си. — Не знам дали Кабарак ви е казал, но аз нося първите си две деца.
— И се страхувате за тях.
Лея усети как на бузата й трепна мускулче.
— И има защо. Империята иска да ми ги отнеме. Майката бавно изсъска:
— Защо?
Нямам представа. Но със сигурност не от добронамереност.
Ногрито сведе поглед.
— Съжалявам, лейди Вейдър. Бих ви помогнала, ако можех.
Лея вдигна ръка и я докосна по рамото.
— Знам.
Майката погледна нагоре към родословното дърво.
— Аз изпратих и четиримата си синове в битките на Империята, лейди Вейдър. Не е лесно да ги пуснеш да заминат и повече да не се завърнат.
Лея се замисли за всичките приятели и сподвижници, загинали в дългата война.
— Изпращала съм добри приятели на явна смърт — прошепна тя. — Беше непоносимо. Не мога да си представя да изпратя децата си.
— Трима загинаха — продължи майката, сякаш говореше сама на себе си. — Далеч от дома, без да има кой да ги оплаче освен другарите им. Четвъртият се завърна тук като инвалид и ще страда в тихо отчаяние, докато смъртта го избави от мъките му.
Лея се смръщи. Сега Кабарак беше изправен едновременно пред безчестието и смъртта заради това, че й бе помогнал … Тя се сепна:
— Почакайте малко. Нали казахте, че и четиримата ви синови са отишли на война. И четиримата са загинали?
Майката на рода кимна:
— Точно така.
— Но тогава какъв е Кабарак? Не ви ли е син?
— Той е моят трети син — отвърна майката със странно изражение. — Той е син на сина на първородния ми син.
Лея смаяно я изгледа. В съзнанието й блесна ужасната истина. След като Кабарак не беше син на майката на рода, а правнук и щом тя бе наблюдавала лично космическата битка, която бе опустошила Онор…
— Майко, от колко време нещата на планетата са такива? — попита трескаво тя. — От колко години?
Майката я зяпна. Явно беше усетила внезапната промяна в настроението й.
— Лейди Вейдър, какво казах, че…
— От колко години?
Майката на рода се дръпна назад.
— Четирийсет и осем години на ногрите. За летоброенето на Империята — четирийсет и четири.
Лея се подпря с ръка на гладкото дърво, на което беше издълбано родословието на племето. Коленете й внезапно се подгънаха. Четирийсет и четири години. Не бяха пет, осем или дори десет, както беше предполагала. Четирийсет и четири.
— Не се е случило по време на бунта — прошепна тя. — Било е по време на Войните на клонингите.
Шокът внезапно беше заменен от нажежен до бяло гняв:
— Четирийсет и четири години — извика Лея. — Те са ви държали така цели четирийсет и четири години?! — тя се обърна рязко към вратата. — Чуй! — извика, като в момента изобщо не я интересуваше кой може да я чуе. — Чуй, ела!
Нечия ръка я стисна за рамото и тя се обърна. Майката я гледаше втренчено, на лицето й беше застинало неразгадаемо изражение.
— Лейди Вейдър, ще ми кажете ли какво ви стана?
— Четирийсет и четири години, майко! — отвърна Лея. Изгарящият пламък на гнева й отслабваше, заменен от ледена решителност. — Те са ви държали в робство почти половин век. Лъгали са ви, мамили са ви, убивали са синовете ви — тя посочи пода под краката им: — Земята ви не изисква четирийсет и четири години обеззаразяване. И ако те не просто чистят отровите…
Откъм вратата прокънтяха тежки стъпки и вътре връхлетя Чубака, стиснал готов за стрелба лък. Видя Лея и изръмжа въпросително, като насочи оръжието си към майката на рода.
— Нищо не ме заплашва, Чуй — успокои го Лея. — Просто съм страшно ядосана. Искам да донесеш още проби от заразените места. Този път не почва, а малко от тревата холм.