— А какво стана със самите данни?
— Изтрих ги… след като запомних координатите, разбира се.
Мара попита:
— Това се е случило преди петнайсет години, нали?
— Да — кимна Карде. — Възнамерявах да се върна и да направя нещо с корабите, но все не ми достигаше време, за да го направя, както трябва. Не можеш просто така, без подготовка да изкараш на пазара двеста кораба, дори да се появят клиенти за всичките, което винаги е било проблем.
— Досега.
Карде вдигна вежди:
— Предлагаш да ги продам на Империята?
— Те търсят бойни кораби — напомни му тя. — И предлагат двайсет процента премия над цената.
Той я изгледа с интерес:
— Мислех, че не се интересуваш особено от Империята.
— Вярно е — отвърна тя. — Но каква е другата възможност — да ги дадем на Новата република ли?
Той задържа погледа й:
— Това може да се окаже по-доходоносно в дългосрочен план.
Мара стисна здраво юмруци, стомахът й се сви в противоречиви чувства. Не можеше да понесе мисълта да остави бойните кораби да паднат в ръцете на Новата република, приемник на Бунтовническия съюз, разрушил живота й. Но, от друга страна, без императора Империята беше само бледа сянка на самата себе си и дори вече не заслужаваше името си. Да им дадеше „Тъмната сила“, беше все едно да хвърли крайцерите на вятъра.
Така ли беше наистина? Сега, когато начело на имперската флота беше застанал върховният адмирал Траун, може би имаше някаква възможност Империята да възвърне част от старата си слава. А ако беше така…
— Какво ще направиш? — попита тя.
— Засега нищо — отвърна Карде. — Все пак това е същият проблем, пред който се изправихме и със Скайуокър. Империята веднага ще поиска да си отмъсти, задето сме тръгнали срещу нея, но в дългосрочен план Новата република има по-големи шансове за победа. Ако дадем флотата „Катана“ на Траун, само ще отсрочим неизбежния край. най-добрият избор в момента е да останем неутрални.
— Само че, ако дадем корабите на Траун, той може и да престане да ни преследва — изтъкна Мара. — Това би си струвало размяната.
Карде се усмихна горчиво:
— Стига, Мара. Върховният адмирал може и да е гений в тактиката, но едва ли е всезнаещ. Няма никакъв начин да разбере къде сме. И със сигурност има много по-важни задачи, отколкото да прахосва силите си, за да ни преследва.
— Сигурно е така — съгласи се неохотно тя.
Не можеше да не си спомни как дори и на върха на могъществото си и затрупан с хиляди други грижи, императорът понякога отделяше време, за да отмъсти на онези, които му се бяха противопоставили. Предавателят на командното табло иззвъня, Мара се протегна и го включи:
— Да?
— Лахтън е — долетя от говорителя познат глас. — Карде да е наблизо?
— Тук съм — обади се контрабандистът и се приближи до Мара. — Как върви работата с прикриването?
— Почти приключихме — отвърна Лахтън, — но ни свършиха маскировъчните мрежи. Случайно да ви се намират излишни?
— Има в един от складовете — каза Карде. — Ще пратя Мара да донесе тук. Можете ли да пратите някой да ги вземе?
— Разбира се, няма проблем. Ще дойде Данкин, и без това в момента при нас няма кой знае колко работа.
— Добре, докато дойде, мрежите ще го чакат тук. Карде махна с ръка и Мара изключи предавателя.
— Знаеш ли къде е трети склад? — попита я той. Тя кимна:
— Улица „Уозоаши“ № 412. Три пресечки западно и две на север от тук.
— Точно така — той надникна през прозореца. — За съжаление още е рано да изкараме на улицата въздушна шейна. Трябва да отидеш пеша.
— Не е проблем — увери го Мара. Нямаше нищо против да се раздвижи малко. — Две кутии ще стигнат ли?
— Ако можеш да донесеш толкова — отвърна той и я изгледа от главата до петите, сякаш за да се увери, че облеклото й отговаря на местните ришиански представи за благоприличие. Нямаше смисъл да си прави труда — едно от първите правила, които императорът й бе набил в главата преди много време, бе да се слива възможно най- плътно със заобикалящата я среда. — Ако не успееш, Лахтън ще се справи и с една.
— Добре, до скоро.
Къщата им беше част от редица еднакви постройки до едно от стотиците пазарчета, изпъстрили пренаселената долина. Преди да се включи в забързания поток на пешеходците, Мара се изправи за момент на входа и се огледа. През пролуките между близките сгради се виждаха по- далечните части от града. Повечето постройки бяха изградени от същия кремавобял камък, който, изглежда, много допадаше на тукашното население. На места погледът й стигаше чак до покрайнините. Високо по склоновете около долината няколко малки къщи бяха кацнали сякаш несигурно върху острите зъбери на планините, които се издигаха отвред стръмно нагоре. Знаеше, че високо в планините свободно живеят птичите племена на коренните ришианци, които сигурно смаяно и без да могат да повярват на очите си, гледаха надолу към тези странни същества, избрали да живеят в най-неудобното, горещо и влажно място на планетата им.