— С тази задача се провалиха няколко групи — каза спокойно Траун в напрегнатата тишина. — Не само племето кимбар.
Вождът бавно се отпусна назад и каза:
— Кабарак е твърде млад.
— Вярно — съгласи се върховният адмирал. — Сигурно затова е толкова лош лъжец. Рък, предполагам, че на вожда Иркейм ще му хареса гледката от предния илюминатор. Моля те, придружи го до пилотската кабина.
— Слушам, господарю — Рък се изправи и махна към предната врата: — Вожде?
В първия момент ногрито не помръдна, но после с очевидна неохота се изправи.
— Господарю — сковано кимна той и тръгна напред по пътеката.
Траун почака вратата да се затвори след тях и се обърна към Пелаеон:
— Кабарак крие нещо — каза той и в очите му блеснаха студени пламъци. — Сигурен съм.
— Щом казвате, сър — кимна капитанът. Чудеше се как адмиралът беше стигнал до това заключение. Обичайното претърсване с радара със сигурност не беше показало нищо. — Да заповядам ли насочено претърсване на селото?
— Няма нужда — поклати глава Траун. — Той няма да донесе със себе си на Онор нищо, което би могло да го компрометира. В тези наблъскани селца няма къде да се скрие каквото и да е било. Не, Кабарак крие нещо за месеца, през който го нямаше. За който твърди, че е прекарал сам в медитация.
— Може би ще успеем да научим нещо от кораба му — предположи Пелаеон.
— Така е — кимна върховният адмирал. — Разпоредете се претърсващият екип да го провери, преди механиците да се заловят с повредата. Да изследват всеки милиметър, както вътре, така и отвън по корпуса. И някой от разузнаването да проследи Кабарак.
— Слушам, сър. От нашите хора или от ногрите? Траун вдигна вежди:
— С други думи, да го направим очевидно или прикрито? — попита сухо той. — Прав сте, разбира се. Нека да опитаме третата възможност — в „Химера“ разполагате ли с шпионски дроид?
— Не ми се вярва, сър — отвърна Пелаеон и вкара въпроса в компютъра на совалката. — Не. Имаме няколко дроиди инквизитори клас „Паяк-змия“, но нищо от компактния шпионски клас.
— Тогава се налага да импровизираме — каза Траун. — Заповядайте инженерите да поставят дънна платка клас „Паяк“ в обеззаразяващ дроид и го свържете с пълнообхватен оптически и звуков радар с възможност за запис. Ще го пуснем с групата дроиди, които работят в полето край селото на Кабарак.
— Слушам, сър — капитанът въведе заповедта в компютъра. — Да инсталираме ли и предавател?
Траун поклати глава:
— Не, достатъчно е да записва. Ще е доста трудно да прикрием антената и тя ще бие на очи. Не бих искал някой любопитен ногри да я види и да се запита защо този дроид е различен.
Пелаеон кимна. Разбираше напълно доводите на адмирала. Ако това накараше ногрите да започнат да разглобяват обеззаразяващите дроиди и да преглеждат вътрешностите им…
— Слушам, сър. Ще предам заповедите ви веднага. Траун погледна през илюминатора:
— Няма защо да бързаме — замислено каза той. — Това е затишие пред буря, капитане. И преди тя да се разрази, добре ще е да изразходваме времето и енергията си, за да се уверим, че нашият знаменит майстор джедай ще е готов да ни помогне, когато имаме нужда от него.
— Това значи, че трябва да му доставим Лея Органа Соло.
— Точно така — адмиралът погледна към предната врата. — И ако ногрите се нуждаят от присъствието ми, за да свършат работата по-бързо, ще остана тук.
— Колко време? — попита Пелаеон.
Траун се усмихна:
— Колкото е нужно.
ГЛАВА 11
— Хан? — гласът на Ландо избумтя от предавателя до леглото. — Събуди се!
— Добре де, буден съм — изръмжа Хан, разтърка сънено очи и завъртя екрана към себе си. Дългите години от другата страна на закона го бяха научили да се буди моментално. — Какво става?
— Пристигнахме — съобщи Ландо. — Макар че изобщо нямам представа, къде сме.
— Идвам веднага.
Облече се и бързо отиде в пилотската кабина на „Дамата на късмета“. На екрана вече се виждаше планетата, към която се приближаваха.
— Къде е Иренес? — попита и впери поглед в пъстрата синьо-зелена повърхност. По нищо не се различаваше от хилядите планети, които беше виждал.
— Отиде до контролната станция на кърмата — отвърна Ландо. — Май иска да подаде някаква парола, без да й надничаме над рамото.
— Имаш ли представа, къде сме?
— Абсолютно никаква — каза приятелят му. — Полетът трая четирийсет и шест часа, но това не е кой знае каква информация.
Хан кимна и се зарови в дебрите на паметта си.
— Крайцерите се движат най-много с четвърта космическа скорост, нали?
— Нещо такова — съгласи се Ландо. — Но това е само в изключителни случаи, когато много бързат.