— Значи сме на не повече от сто и петдесет светлинни години от Ню Кав.
— Май сме по-близо — отбеляза Ландо. — Едва ли щяха да използват Ню Кав за срещи, ако беше толкова отдалечен от базата им.
— Освен ако идеята не е била на Брейлия — изтъкна Хан.
— Възможно е — кимна приятелят му. — И въпреки това според мен сме по-близо от сто и петдесет светлинни години. Може нарочно да са се забавили повече, за да ни объркат.
Хан погледна към крайцера, в който бяха прекарали последните два дни.
— Или са искали да спечелят време, за да се подготвят за посрещането ни.
— И това е възможно — кимна Ландо. — Не знам дали ти споменах, но след като обясниха, че се е разместила магнитната клапа с нашия люк, отидох да погледна.
— Не си ми споменавал, но и аз направих същото — отвърна кисело Хан. — Сякаш беше направено нарочно.
— Абсолютно същото си помислих и аз — каза Ландо.
— Май са търсили извинение, за да ни задържат затворени тук, та да не се разхождаме по кораба им.
— Зад това може да се крие доста обикновено обяснение — напомни му Хан.
— И още повече не толкова обикновени — възрази Ландо. — Сигурен ли си, че нямаш представа, кой е командирът им?
— Дори смътно предположение нямам. Но сигурно съвсем скоро ще разберем.
Предавателят се обади с леко пращене:
— „Дамата на късмета“, тук е Сена — чу се познат глас.
— Пристигнахме.
— Забелязахме — отвърна Ландо. — Сигурно ще искате да слезем с вас.
— Точно така — каза тя. — „Пилигрим“ ще свали магнитната клапа веднага щом сте готови за полет.
Хан сепнато погледна към предава теля и дори не обърна внимание на отговора на Ландо. Нима корабът се казваше „Пилигрим“?!
— Чуваш ли ме?
Обърна се към Ландо и изненадано забеляза, че разговорът със Сена е приключил.
— Да — измърмори той. — Разбира се. Просто името „Пилигрим“ събуди стари спомени.
— Чувал ли си за него?
— Не за кораба — поклати глава Хан. — Когато бях малък, често ми разказваха една стара корелианска легенда, която се казваше „Пилигримът“. Нещо като стар призрак, който бил прокълнат завинаги да скита по света и никога да не се завърне у дома. Чувствах се ужасно.
Някъде горе се чу удар и с леко поклащане те бяха свободни от магнитната клапа. Ландо отдалечи „Дамата на късмета“ от огромния боен кораб и погледна нагоре, когато той мина над тях.
— Е, това е само легенда — каза той.
Хан също погледна към крайцера.
— Разбира се — побърза той да се съгласи.
Последваха изтребителя на Сена и се заспускаха над обширни тревисти равнини, изпъстрени с малки горички ниски иглолистни дървета. Отпред се издигаше висока стена от стръмни скали и старите контрабандистки инстинкти на Хан му подсказаха, че това е идеално място за строеж на база за поддръжка на космически кораби. След няколко минути предположението му се оправда. Прелетяха над ниския хълм и се озоваха над лагера, който беше твърде обширен за обикновена поддържаща база. По равнината под скалите бяха пръснати десетина редици покрити с маскировъчна мрежа постройки — малки жилищни бараки, по-големи административни сгради и складове, работилници и навеси за ремонт, а в края — нов модерен хангар. Навсякъде се виждаха заострените цилиндри на противопехотни оръдия, а до тях бяха разположени няколко нападателни моторизирани транспортьора тип „КААК“.
Ландо подсвирна.
— Погледни само! Какво е това, частна войска ли?
— Така изглежда — съгласи се Хан.
По гърба му полазиха тръпки. Беше се сблъсквал с банди наемници и те винаги му бяха създавали проблеми.
— Май тая работа започва да не ми харесва — реши Ландо и внимателно насочи „Дамата на късмета“ над външната постова линия. Изтребителят на Сена вече се приближаваше към мястото за кацане, което по нищо не се отличаваше от останалата повърхност. — Сигурен ли си, че трябва да се приземим?
— Имаме ли избор с три крайцера над главата? — изсумтя Хан. — Не ни остава друго, особено с този кафез, дето му викаш кораб.
— Прав си — призна Ландо, твърде притеснен, за да отбележи обидата към яхтата си. — Какво ще правим?
Изтребителят на Сена беше спуснал колесниците си и се снижаваше към площадката за кацане.
— Ще кацнем и ще се държим като добре възпитани гости — каза Хан.
Приятелят му кимна към бластера:
— Дали ще възразят, ако гостите излязат въоръжени?
— Ако го направят — отвърна намръщено Хан, — ще измислим нещо.
Ландо нареди „Дамата на късмета“ до изтребителя и двамата с Хан пристъпиха към люка на кърмата. Иренес, която беше свършила с работата си на предавателя, ги чакаше. Бластерът й отдалеч се виждаше на бедрото. Отвън беше спрял малък транспортен скиф. Тримата се спуснаха по стълбичката, а зад носа на „Дамата на късмета“ се подаде Сена, придружена от неколцина мъже. Повечето носеха обикновени униформи непознат модел, леко напомнящ корелианския. Сена още беше в цивилните дрехи от Ню Кав.