Лея кимна, последователността й беше до болка позната. В повърхността се беше разбил боен кораб, причинявайки масивни трусове, после освободените отровни химикали са проникнали с вятъра и дъжда във всяко кътче на планетата. На всеки модерен кораб имаше какви ли не токсични вещества, но това очевидно е бил стар модел, още по-опасен.
Такива стари модели бяха всички кораби на Бунтовническия съюз в началото на войната. Ново усещане за вина прободе стомаха й. Ние сме причинили това, помисли си тя. Наш кораб. Вината е наша.
— Дъждът ли унищожи растенията?
— Хората от Империята си имаха име за това, което беше в дъжда — каза майката. — Но аз не го знам.
— Значи лорд Вейдър е дошъл скоро след бедствието?
— Да — майката махна с ръка наоколо. — Тук се бяхме събрали всички оживели, които бяхме издържали пътуването. Това място винаги е било свещено за племената. Събрахме се, за да търсим начин да оцелеем. Тук ни намери лорд Вейдър — направиха няколко крачки, без да промълвят дума. — Отначало някои помислиха, че той е бог — продължи майката. — Всички се страхуваха от него и от мощния сребърен летящ кораб, с който слезе с хората си от небето. Но и в страха имаше гняв за онова, което ни бяха причинили боговете, и почти два пъти по десет воини решиха да го нападнат.
— И са загинали до един — мрачно прошепна Лея.
Потрепери от представата за нахвърлящите се срещу имперските войници невъоръжени диваци.
— Не, не — отвърна майката с очевидна гордост в гласа. — В битката загинаха само трима от два пъти по десет. Но пък те убиха повечето от придружителите на лорд Вейдър въпреки огнените им оръжия и каменните дрехи. Воините ни бяха победени едва когато се намеси самият лорд Вейдър. Но вместо да ни унищожи, както го посъветваха някои от придружителите му, той ни предложи мир. Мир, скрепен с благословията и помощта на императора.
Лея кимна, още един къс от загадката дойде на мястото си. Беше се питала защо императорът бе решил да се занимава с малка група примитивни диваци. Но примитивни диваци с вродени бойни умения — това беше нещо съвсем различно.
— И с какво ви помогна той?
— Даде ни всичко, от което се нуждаехме — отговори майката. — Веднага ни доставиха храна, лекарства и сечива. После, след като оня дъжд взе да убива всичко, което расте, ни изпрати метални роботи да изчистят отровата от земята.
Лея потрепери, изведнъж усети с нова сила уязвимостта на близнаците. Но портативният анализатор не беше установил нито следа от отрова във въздуха в селото, а Чубака и Кабарак бяха взели проби и от почвата. Явно обеззаразяващите роботи бяха свършили добра работа.
— И все още нищо не расте извън чистата земя, така ли?
— Тревата холм — отвърна майката. — Не става за храна, но само тя вирее. Обаче и тя вече не мирише както преди.
Това обясняваше равния кафяв цвят, който двамата с Чубака бяха забелязали от космоса. Тревата бе успява някак да се приспособи към отровената почва.
— А от животните оцеля ли някое?
— Само ония, дето пасат тревата холм, и хищниците, дето се хранят с тях — майката вдигна глава, сякаш с вътрешното си зрение виждаше далечните хълмове. — Тази равнина никога не е била богата на живот, лейди Вейдър. Може би затова племената са я избрали за място за примирие. Но дори тук имаше безброй животни и растения. Сега ги няма — тя изпъна снага и отпъди спомените. — Освен това лорд Вейдър ни помогна и по други начини. Изпрати хора, които да обучат синовете и дъщерите ни на законите и обичаите на Империята. Той издаде нови заповеди, които позволяват на всички племена да използват Чистите земи, макар че племената никога не бяха живели толкова близо едно до друго — отново махна с ръка: — Изпрати големи кораби в пустинята да намерят и да донесат нашите племенни дукхи — обърна се и впи поглед в Лея: — Сега сме сключили почетен мир, лейди Вейдър. Каквато и да е цената, плащаме я с радост.